— Това е въпрос на чест — бе му обяснила Казарада.
Тя идваше от Иррхас-Аббат и разбираше много от въпросите на честта, поне такава, каквато е тя за черните елфи. Разказа му, че в Града на Странните Удоволствия благородниците често се предизвикват един друг на дуели и е трудно да откажеш. Самата тя не вярваше, че Агамон ще опита нещо подло. За благородник това би било позорно. В някои от дуелите, бе казала тя благородниците дори не използват защитни удари, а само се секат един друг, докато някой не падне, облян в кръв.
Таерин обаче не бе толкова убеден. Нещата в Иррхас-Аббат не са същите, както преди, бе възразил. А и Агамон никога не се е славил с особено чувство за чест. В Града на Странните Удоволствия той отвличал враговете си и ги измъчвал в тъмниците на своя замък, а писъците им оформяли симфония, която слушал с наслаждение.
Тамарай, разбираемо, бе притеснен за Белия крал. Той помнеше унищожителната сила на Агамон, начина, по който се бе разправил с него.
— Той е дори по-добър боец от лорд Алтиарин — сподели впечатленията си брат му.
Камарай обаче смяташе, че вещината на Белия крал би му помогнала да победи дори Алтиарин. Той бе сигурен, че владетелят на Гората може да се справи с Агамон в честна битка. Въпросът бе дали битката наистина ще е честна?
По залез-слънце Белия крал излезе пред армията си, обкован в платинена броня, със сребърна корона, закована към продълговатия му шлем. Бе въоръжен с огромен двурък меч, а на гърба му се развяваше дълъг плащ в сребърни оттенъци. Изглеждаше като бог на доброто, слязъл сред смъртните. Рамакар сигурно е изглеждал така, помисли си Тамарай, преди да бъде покварен от злата магия на Кракена. Той сподели тази си мисъл с Таерин, който сви неодобрително устни.
От другата страна, пред черната гмеж, се появи лорд Агамон. Подобно на Белия крал, той също бе спешен. Бе облечен в черно от глава до пети, със същите доспехи, които бе носил, когато прониза Тамарай. От раменете му се спускаше дълъг черен плащ, а на главата си бе поставил шлем, който да предпазва черепа. Изпод него се вееше бялата му коса. Лицето му се виждаше и бе изкривено от арогантна усмивка.
Белия крал застана пред него и вдигна меча си в поздрав.
— Бих искал да кажа, че за мен е чест — започна владетелят, — но всъщност е необходимост. Ако все още има бог, на когото да се молиш, сега е моментът да го направиш, синко.
— Боговете са слаби — излая в отговор Агамон, — също като теб!
И в следващия момент нападна, изтеглил назъбения си меч с едно-единствено движение, спуснал се към Белия крал като пепелянка. Владетелят на Гората блокира със собственото си оръжие, също толкова бърз, колкото и противникът. Остриетата им се срещаха със звън, а над полето настана тишина, нарушавана единствено от писъка на Прастария, отекващ в подсъзнанието на наблюдаващите от страната на Гората.
Двамата продължиха да си разменят удари, като Белия крал не срещаше проблеми с атаките на Агамон, независимо от цялата подлост и коварство, които черният лорд влагаше в ударите си. Властелинът на Гората, въпреки възрастта си, бе воин с впечатляващо бойно умение, а защитата му бе непробиваема. Лека-полека той започна да изтласква Агамон назад, към собствената му армия. На лицето на албиноса се изписа върховно съсредоточаване, ала чувствата му останаха загадка.
Камарай се запита дали той си дава сметка, че е направил фатална грешка, влизайки в този дуел, или все още е достатъчно надменен, за да вярва, че ще победи.
— Вещ си в меча, чедо — каза Белия крал, след като блокира поредния удар на Агамон, този път с една ръка, — да видим дали си така умел и в магията.
Владетелят вдигна ръка и запрати бяла светкавица по противника си. Щит от пурпурен пламък се издигна пред Агамон и пое удара, но албиносът изглеждаше видимо разтърсен.
— Защитата ти е направена от Влъхвите — коментира владетелят на Гората, — ти нямаш собствени заклинания. Тогава ще продължим да се бием с меч, в противен случай победата ми би била безпредметна.
Кралят отново хвана меча с две ръце и този път нападна, а на Агамон се наложи да отстъпва към армията си. С все по-голяма мъка черният елф отбиваше ударите на Белия крал. Накрая, когато бе само на няколко метра от армията си. Агамон изтърва оръжието си и падна на колене.
Белия крал наведе острието на меча си и го опря в гърлото на албиноса.
— Нямам желание да те убивам — каза той. — Дай ми клетва, че ще се върнеш назад с ордата си, и ще живееш. Кажи на господаря си, че никога няма да владее Тарр.
Над полето надвисна тишина. Пълна, абсолютна тишина.
Очите на Камарай се разшириха, когато осъзна, че дори писъкът на Прастария е заглъхнал.