Гората се жертваше, за да спаси елфите. От Камарай зависеше жертвата ѝ да не бъде безсмислена.
Част трета
Апотеоз
Глава деветнадесета
Черния крал беше изгубил представа за времето, което бе изкарал на върха на Поднебесната кула, унесен в собствените си заклинания, които неуморно нареждаше дни наред. Смътно осъзнаваше, че небето над Града на Странните Удоволствия вече сияе в нездрави цветове, които никой никога не бе виждал на Тарр. Долавяше и чуждото присъствие, което приближаваше неумолимо към родния му свят, за да го погълне и да дари него, великия властелин, със знания и сили, за които не бе и сънувал. Усещаше, че всичко това плаши малцината останали в Иррхас-Аббат — жени и деца, които нямаше как да бъдат изпратени на война. Разбираше, че те бягат от домовете си, че Куполът на Насладата вече е почти празен, както и целият град.
Но не го интересуваше. Нямаше къде да избягат. На Тарр нямаше място, на което да се скрият.
И все пак — гибелта на дракона го озадачи. Той не се притесняваше от това, че Алтиарин и Римиел могат да стигнат до него, тъй като бе уверен, че има силите да ги победи. Те обаче бяха ненужно усложнение, а той не желаеше усложнения в навечерието на най-големия си триумф.
Без да спира странните си напеви. Черния крал потърка още един от пръстените си и освободи душата на още по-страховито същество, скрито в самите основи на Ледената планина, дълбоко в мрака, където нищо не слизаше, за да не се натъкне на него. Там, във вечната тъмнина, дузини очи се ококориха и множество усти замляскаха, жадни за първата си вечеря от векове насам.
След битката с дракона, Алтиарин и Римиел значително забавиха темпото си. Лишен от летящото си наметало, черният елф трябваше да продължи пеш, като оставаше Римиел да го пренесе само над дълбоките пропасти, които осейваха пътя им. Това решение бе продиктувано повече от прагматизъм, отколкото от гордост. Алтиарин бе обяснил на вампира, че носен във въздуха като пиле, остава уязвим на атака от крилато същество, а се опасяваше, че Черния крал има и други слуги, които да изпречи на пътя си. Той вече нямаше защитата на природните стихии, оковани в пръстените от Лерта и Алтира, бе изхабил всичко в битката с дракона. Все още бе шокиран от първичната сила на създанието, чието съществуване бе потънало безкрайно назад в легендите, и нямаше обяснение как Черния крал го е подчинил на волята си. Изглежда господарят на Иррхас-Аббат имаше сили да се пресята назад във времето и да призовава нови и нови изчадия на пътя им. Първо Прастария повелител на Великата раса, а после и дракона. Алтиарин не смееше да помисли какво може тепърва да ги чака по пътя им.
Римиел не бе в много по-добро състояние на духа. През последните сто години вампирът бе натрупал увереност в собствените си сили. Вече можеше да лети много по-бързо и по-нависоко, отколкото първия път, когато се бе издигнал като феникс над Водопада на Зората. Физическата му мощ също бе нараснала неимоверно, тъй като любовта на Алтира го зареждаше с далеч повече енергия, отколкото кръвта преди. Алтиарин го бе обучил на такова ниво на владеене на меча, че на Тарр не бе останал войн, който да му се противопостави. Обичан от жена си и приятелите си, Римиел бе загърбил и неувереността, която го бе предавала в миналото.
Но ето че старият демон на съмнението, който едва не бе коствал живота му в битките срещу Лихваря и Пилигримите на Тъмното Начало, се пробуди отново. Римиел не можеше да повярва, че има същество със силите на дракона. Той бе чувал легендите за огнедишащите влечуги, населявали континента Тарр в най-древни времена, отпреди епохата на елфите. Приказките представяха оцелелите представители на вида или като опасни животни, или като театрални злодеи, които винаги губят, сразени от храбростта на някой рицар. Черният дракон обаче бе първична сила на опустошението, природна стихия, с размери, каквито вампирът не бе допускал за възможни. Само интелектът на Алтиарин и могъщите магии, заплетени от Алтира и Лерта, им бяха позволили да оцелеят при срещата си с исполинското влечуго. Самият той се бе оказал безпомощен пред грубата сила на звяра и се бе наложило да се спасява с позорно бягство.
И все пак — това същество бе подчинено на Черния крал, роб на злата му воля. Каква ли тогава бе мощта на самия владетел на Иррхас-Аббат?
Римиел не смееше и да си помисли.
Макар и по-бавно, двамата продължиха да напредват към целта си, слизайки надолу по склоновете на Ледената планина, в посоката, която щеше да ги отведе към Града на Странните Удоволствия. Вървяха или прелитаха, в зависимост от ситуацията, по протежението на една река, която се спускаше надолу, за да се влее в безкрайното сиво море. Водите и бяха бистри, но студени и Алтиарин трябваше да я топли, преди да може да я пие. Римиел бе надраскал глада и жаждата, но спътникът му оставаше живо същество и трябваше да се храни. В реката имаше риба, която утоляваше глада му.