След няколко дни, през които Римиел успя да склони Алтиарин да прелетят ниско над планините, готови за всяка опасност, двамата видяха Иррхас-Аббат да се издига в далечината пред тях. И двамата бяха шокирани от гледката. Вампирът не бе виждал Града на Странните Удоволствия и бе поразен от размерите му, докато елфът със свито сърце съзря мястото, което бе загърбил преди толкова години. Обграден от черни стени, Иррхас-Аббат бе град, изграден изцяло от тъмен камък, а кулите и замъците му се издигаха на шеметни височини. Злокобно усещане се излъчваше от това място, все едно има нещо безкрайно неправилно в съществуването му, аура на негативна енергия, която изпълваше мислите с боязън и печал. В редките разговори, които двамата водеха, за да убият скуката от дългия път, Алтиарин въведе Римиел в историята на града, основан в незапомнена древност от черните елфи след победата на Рамакар над Кракена и унищожението на заплахата, която представляваха Ми-Го. Действието на тези събития се разиграваше хиляди години след мистериозното изчезване на драконите от света на Тарр. Подир крушението и на Великата раса вече нямаше кой да оспори господството на елфите над света, тъй като хората и джуджетата бяха все още съвсем млади раси. Елфите, избрали пътя на войната, построили този град като символ на тяхното могъщество и отрицание на Гората, в която живеели светлите им събратя. Векове по-късно техният велик герой Миракин повел армиите им срещу останалите раси, а Сталкерите на Мрака кръжали над войските му, носейки гибел на всеки, който ги зърне. Саможертвата на Томан, разпънат от обитателите на Иррхас-Аббат на Колелото на Мъченията, обезсилило присъствието им в света на живите и откъснало боговете от техните поклонници завинаги, разделяйки телесното ниво на съществуване от етера. Армиите на черните елфи били разгромени от обединените сили на хората, светлите елфи и джуджетата, а после народите останали разделени, като Сталкерите започнали нова игра на бавна поквара на всички останали религии, чрез повелята на насилието и принудителната вяра.
Но сега вече и тяхната сила бе изчезнала, заедно с тази на боговете, а най-опасният враг на Тарр, Кракена, бе по-близо от всякога до пълната победа.
Дългият и печален разказ допълнително обезсърчи Римиел, но някак си отпусна Алтиарин. Той чувстваше, че по един или друг начин цялата история на насилие ще приключи. Можеше само да се надява, че това ще стане с успеха на мисията им, а не с гибелта на целия свят.
Двамата бяха на един ден път от Иррхас-Аббат, когато се приготвиха за нощувка край една огромна скала, съборена незнайно от кого край реката. Нейното корито се бе разширило и се подготвяше за вливане в морето, а кроткият ѝ ромон действаше успокояващо и на мрачния елф, и на вампира. Това, че двамата не бяха срещнали други противници по пътя си, им вдъхна надежда. Позволиха си да повярват, че може би козовете в ръкава на Черния крал най-сетне са към изчерпване или поне, че той няма пазители с мощта на Прастария и дракона, които да изпрати срещу тях.
— Ти си този, който ще поеме основната тежест от силата на Черния крал — каза Алтиарин, — понеже аз няма как да победя заклинанията му. Ти ще трябва да привлечеш вниманието му, а аз да се погрижа да нанеса фаталния удар, докато той е зает с теб. Затова обаче е редно да си починеш, може би повече от мен. И макар тялото ти да е неуморно, време е умът ти да се отпусне, за да е бистър в съдбовния дуел утре. Затова поспи.
С приближаването на Иррхас-Аббат някогашният благородник от Града на Странните Удоволствия неусетно възвърна високопарната си реч от едно време — старинен елфически, който Римиел трудно разбираше, макар да бе научил мелодичната реч на този народ от престоя си в Гората на Всемайката. Вампирът обаче разбра посланието на Алтиарин и го остави да поеме първия пост от нощуването им, като самият той потъна в сън.
Събуди го предупредителният съсък на Алтиарин. Римиел отвори очи и незабавно осъзна, че нещо не е наред. Цялата планина бе притихнала, а обичайните звуци на дивата природа, които съпътстваха живота в нея, ги нямаше.
Вампирът се изправи на крака и кимна на черния елф в знак, че е разбрал посланието му. Алтиарин бе изтеглил меча си, готов за битка с незнаен враг.
Скоро противникът им оповести присъствието си. Римиел чу отвратителен плясък, който нямаше нищо общо с ромона на реката и му навя мисълта за скверно, безформено създание, което се разлива към тях. Косъмчетата на врата му настръхнаха, когато острото му обоняние долови непозната и отвратителна миризма, която почти блокира съзнанието му.