Вампирът погледна към черния елф и видя, че Алтиарин целият трепери, въпреки огъня, който пукаше в близост до него. Вампирът се шокира да види безстрашния си приятел обхванат от такъв ужас, но това бе нищо в сравнение с шока, който изпита, когато неканеният гост най-сетне се разкри на светлината на пламъците.
От пътеката, по която бяха дошли, се разля огромно, белезникаво туловище. То не напомняше на никоя от формите на живот, които Римиел някога бе виждал. Съществото беше по-голямо от мечка и нямаше обособена фигура, а буквално се изливаше като гъста течност, долетяла от мерзко селение, безкрайно отдалечено от тяхното. Гроздове очи се образуваха и изчезваха по белезникавата, увиснала плът, а от нея неуморно мляскаха десетки уста и устици, от които изскачаха червеникави езици, лакомо облизващи се и неоставящи никакво съмнение за какво е дошло създанието.
Римиел бе сигурен, че тази твар не е естествена и не принадлежи към несъмнено опасните същества, които населяваха Ледената планина, тъй като можеше да ги изтреби всичките, дори ужасния снежен човек. Това бе още един от демоните, подчинени на Черния крал, но той нямаше представа каква точно е скверната му същност.
— Какво, в името на боговете, е това? — попита вампирът, потресен.
— Шогот — отвърна късо Алтиарин. Звучеше покрусено и отчаяно, дори повече, отколкото при срещата им с дракона. — Това е същество от друго време и друг свят, изключително силно и зло. Според нашите летописци представителите на Великата раса го създали като основна бойна единица на армията си, но дори те се бояли от силата му, загубвайки контрол върху него и подобните му. Нашите митове твърдят, че Рамакар изпратил Сталкерите на Мрака, чиито немилостиви пламъци изличили гнусния експеримент от лицето на континента, но явно едно е било пощадено като защитник на черните елфи. Сега кралят го обръща срещу нас.
Докато Алтиарин говореше, създанието приближи и вторачи десетките си очи към двамата противници.
— Бягай, Римиел — каза Алтиарин, — сега едничката надежда да победим краля си ти. Не бива да рискуваш живота си срещу това изчадие. Отлети.
— Зарежи това, Алтиарин — отвърна вампирът. — Ще те отнеса до Иррхас-Аббат. Няма да те оставя на това същество.
— Ако го направиш, то ще те последва — отвърна черният елф. — Няма как да удържиш и владетеля на Иррхас-Аббат, и това скверно творение. Остави ме. Това създание е примитивно, може би, ако ме разкъса, ще реши, че е изпълнило мисията си и ще се прибере в тъмнината, от коя го е изпълзяло.
— Не мислиш трезво, Алтиарин — поклати глава Римиел, — нито имаш гаранция, че това ще стане, нито това би било приемливо за мен. Ако ще мрем, ще е заедно.
Алтиарин го погледна и внезапно изправи рамене. Думите на вампира му вдъхнаха кураж, така както самият той го бе подкрепил преди много години, по време на бягството от Пилигримите.
— Така да бъде тогава — кимна черният елф. — Какво пък, може отново да ни провърви.
С тези думи Алтиарин скочи напред и посече цял грозд от очите на съществото, което изкрещя разгневено и насочи вълна от тялото си към елфа. Огромна паст се образува по слузестата му повърхност, готова да налапа Алтиарин, но Римиел полетя към нея и преодолявайки погнусата си, откъсна горната ѝ половина, като я захвърли настрани.
Шоготът изрева — отвратителен звук, симфония от десетки различни гласове на различни същества, някои от които изобщо не произхождаха от Тарр. Вопълът му дезориентира Алтиарин, който изтърва меча си и падна на колене, хванал се за ушите. Римиел полетя към него, сграбчи го и го отнесе върху голямата скала, покрай която бяха нощували, а след това се извърна към съществото.
Откъснатото парче се стече като локва обратно към основното туловище и се обедини с него, а шоготът изсъска заканително с множеството си усти. Тялото му сякаш подлудя и започна да образува различни фигури — на трол, на орк, на снежен човек — очевидна мимикрия на същества, които бе абсорбирало през вековете в собствените си гени. Уродливи глави се образуваха по краищата на псевдоподите му, задната част на аморфната маса изплю огромни криле, които убедиха Римиел, че бягството наистина е невъзможно — трябваше да победят това изчадие тук или да загинат.
Шоготът пристъпи към скалата и размаха новообразуваните криле, за да се издигне към Алтиарин. Очевидно си беше наумил да докопа черния елф. Римиел полетя, за да го изблъска, но трябваше да отстъпи назад, когато в тялото на звяра се появи грамадна паст с остри зъби, готова да го схруска на две.