Алтиарин скочи от скалата на земята тъкмо когато създанието я сграбчи и я захвърли настрана. Черният елф остана невъоръжен и беззащитен пред грамадната твар, но шоготът бе забравил за Римиел, очевидно доволен от това, че го е прогонил. Вампирът полетя като стрела към захвърлената скала и я хвана във въздуха, макар да изпъшка от усилието, след което я метна обратно към съществото.
То се пръсна на десетки отвратителни капки, които оцапаха тревата наоколо. Алтиарин се стрелна напред и вдигна падналия си меч, а Римиел кацна до него.
— Това не беше толкова зле — каза вампирът, но черният елф поклати глава.
— Не е толкова просто.
Пред ужасения поглед на двамата приятели, капките се събраха и образуваха първоначалното туловище на шогота, безформената локва от очи и усти, които отново се насочиха към тях. Изчадието се понесе едновременно към Римиел и Алтиарин, като се раздели на две вълни.
Изумително бе, че черният елф не отстъпи. Алтиарин развъртя меча си с убийствена точност и отново, и отново започна да поразява очите на чудовището, като в същото време режеше и противната му, слузеста тъкан.
В същото време Римиел избегна своята вълна тъкмо когато в нея отново се образува зъбатата паст, която искаше да го захапе. Челюстите на шогота изщракаха напразно и вампирът долови яд в звука, нададен от създанието. Неуспяло да докопа вампира, то реши да се съсредоточи върху черния елф и събра двете си вълни около него.
Алтиарин развъртя меча си със скорост, която се стори впечатляваща дори за Римиел, и мерзката твар трябваше да отстъпи с нова доза разсечени очи, ала раните му заздравяха още докато се отдръпваше. Вампирът видя, че Алтиарин вече се е задъхал от усилието да го отблъсква. Стрелна се напред и отново отнесе елфа далеч от съществото, на другия бряг на реката.
Шоготът се извиси като стълб от другата страна и ги погледна с множеството си очи, а устите му гневно засъскаха. После противната твар образува ново туловище, като на грамаден лигав паяк с дузина дебели крака, и нагази в реката. Римиел забеляза, че изчадието потръпва от допира на течащата вода и видя как малки парченца от него се отмиват по течението.
В този миг вампирът осъзна, че съществото има слабо място. Трябваше да действа бързо, докато още имат шанс.
— Дай ми меча си! — извика той на Алтиарин.
Черният елф отвори уста да възрази, но нещо в погледа на вампира го разубеди. Алтиарин хвърли оръжието си на Римиел и вампирът ловко го хвана във въздуха, след което полетя към приближаващия шогот.
Това, което последва, стъписа и елфа, и кошмарното същество от древността. Римиел полетя с най-високата скорост, на която Алтиарин бе ставал свидетел, и размаха меча на елфа с цялата сила, с която любовта на Алтира го бе заредила. Един по един краката на шогота паднаха от тялото му, а огромното туловище се пльосна във водата. Множеството усти закрещяха в гняв и паника, а Римиел направи невъзможното и полетя още по-бързо, удряйки с меча си отново, и отново, и отново. Шоготът се разпадна на малки късчета, които бързото течение отнесе, без да им позволява да се съберат отново. След кратки гърчове, те увисваха безжизнени — гнусни парцали от изчадие, което никога не е трябвало да съществува.
Всичко приключи по-бързо, отколкото Алтиарин допускаше за възможно. След няколко минути вампирът се върна при приятеля си, като преди това изми острието на меча му във водата, а безжизнените останки на скверната твар бяха повлечени от реката навътре към морето, където щяха да се разтворят без остатък и спомен за кошмарния си притежател.
Поразен от видяното, черният елф падна на едно коляно пред приятеля си.
— Ти наистина си избран — промълви Алтиарин. — Мислех го, когато уби ларвата на Кракена, но вече съм сигурен. Ако някой може да победи Черния крал, това си ти.
— Стани — отвърна нежно Римиел и подаде ръка на черния елф, за да се изправи. — Никога не коленичи пред мен — продължи вампирът, — мястото ти е до мен, като приятел и като равен.
— Но аз никога нямаше да мога да победя шогота — поклати глава черният елф.
— А аз нямаше да се справя с дракона — отвърна Римиел. — Всеки има своята роля в тази мисия, а най-трудното тепърва предстои. Вземи меча си.
— Може би трябва да го задържиш… — отвори уста Алтиарин.
— Няма да ми трябва меч, за да нанеса удар на краля, но на теб ще ти е необходим — настоя вампирът.
Накрая Алтиарин прибра оръжието си, а след това импулсивно прегърна Римиел. Вампирът отвърна на прегръдката му, а когато двамата се разделиха, изненадан установи, че по бузите на приятеля му се стичат сълзи.