— Какво не е наред, Алтиарин? — попита той.
— През цялото време знаех, че Черния крал ще дойде за мен — отвърна елфът, — още когато заживях с Лерта в гората. Когато дойде да ни убиеш. Когато се сблъскахме с Лихваря. Когато срещнах Телмакин. Всичко това бе очаквано. Знаех, че Черния крал няма да ме остави да живея спокойно, нито мен, нито тези, които обичам. Жена ми, дъщеря ми и най-добрия ми приятел, който си ти. Когато разбрах, че Прастария се е върнал, за да обедини армиите на Иррхас-Аббат с тези на орките, не исках да го повярвам, тъй като се опасявах, че това ще е краят. Когато драконът се появи, бях сигурен, че ще загинем. Спаси ме само магията на Лерта и Алтира. Когато видях шогота, видях смъртта си — моята и на всички, които обичам.
Гласът на Алтиарин потрепери.
— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че винаги съм вярвал, че всеки ден ми е подарен, че рано или късно всичко ще приключи така, както приключи някога с Лертиена. Че Черния крал ще ми отнеме живота, любовта и близките.
— Никога не си ми го казвал — отвърна потресен Римиел.
— Нито на Лерта. На никого — поклати глава Алтиарин, — защото не исках да ви плаша. Защото се надявах, че може би ще забравят за нас, че ще ни оставят на мира.
— Не бива да пазиш такива страхове, Алти — повиши глас Римиел, — те едва не ме погубиха някога. Мислех, че си над тези неща.
— Това ми е силата — усмихна се криво Алтиарин, — да се правя на по-силен, отколкото съм, да играя ролята на закрилник. Но в тази мисия аз бях този, който е закрилян.
— И това те притеснява? — попита Римиел.
— Не — отвърна черният елф, — не, Рими, не ме притеснява. Харесва ми. Мисля, че…
Алтиарин се поколеба.
— Мисля, че ти си този, който ще сложи край на всичко това. И че най-сетне ще заживея в мир.
— Ще заживеем — поправи го Римиел, — заедно, както е било писано още от онзи ден, в който Лерта ни наля мозък в главите.
Вампирът се ухили при спомена за първата си среща с Лерта и Алтиарин, когато Лихваря го бе изпратил да ги убие.
— Но ни остава още малко.
Алтиарин погледна настрани, към Иррхас-Аббат, който се издигаше като проклятие насреща им. Особено сияние осветяваше небето над Града на Странните Удоволствия и елфът прозря, че думите на вампира имат двояко значение, макар Римиел да не го осъзнаваше.
— Наистина ни остава малко — въздъхна той. — Да вървим!
И така, двамата приятели тръгнаха към последната си битка.
Глава двадесета
— Тази мисия, това така наречено завоевание, е пълен провал! — изкрещя върховният вожд на орките, свит зад гърбовете на двамата си стражи. От устата му пръскаше слюнка, а грозното му черно лице бе изкривено от злоба.
Лорд Агамон се обърна към него с отегчено изражение.
— Не виждаш ли, че разговарям с по-висши форми на живот? — посочи елфът Прастария, цар Бракадаз и един Влъхва на смъртта, които бяха застанали до него.
— Достатъчно! — изкрещя още по-силно оркът. — Станахме курбан за вашата война! Половината от моя народ са мъртви! Троловете вече ги няма! И за какво? За какво, питам аз?!
— Е, не е съвсем напразно — отвърна Агамон. — Белия крал почина, а Гората му стана на пепел.
Черният лорд посочи драматично към огромното пожарище пред себе си, което все още тлееше. Магиите на неговите Влъхви и минойският огън бяха свършили отлична работа, но орките, заедно с подчинените на минотаврите сатири, бяха понесли най-големия удар. Подобните на козли и овни войници почти бяха избити, а дори безбрежната войска на орките бе намаляла наполовина. Грамадните тролове пък бяха жертвани първи срещу оживелите дървета.
— Победа, която извоювахте с кръвта на моя народ — процеди с горчивина оркът, — а сега ще ни жертвате и под стените на Санпар. Няма да стане! Дотук бяхме. Кажи на твоя крал да си търси по-глупави съюзници.
Нямаше предупреждение. Агамон просто махна небрежно с ръка и цар Бракадаз нападна, бърз като мълния и по-свиреп от разярен бизон. С едно движение на огромните си ръчища, той избута оркските стражи и блъсна върховния вожд в черепа с грамадната си рогата глава. Черното същество падна назад, умъртвено мигновено.
— Дай ми го — измърка Агамон. Минотавърът вдигна покойния орк в ръцете си и го поднесе на черния елф, който извади дълъг кинжал от колана си и бръкна в разцепения череп на вожда. Извади малко мозък от главата му и го постави в устата си, след което притвори очи и задъвка. След няколко секунди се намръщи и изплю кървавата хапка, след което се обърна към треперещите охранители и посочи напосоки един от тях.