— Да знаеш, че на вкус сте почти толкова лоши, колкото и на вид. Както и да е, от днес ти си върховен вожд на орките. Ще изпълняваш каквото ти се каже и когато ти се каже. Ако те помоля да скочиш, можеш да ме питаш само колко високо, ясно ли е?
Оцелелият орк кимна и заедно със събрата си избяга, подплашен като заек.
— Безсмислени същества, но стават за прочистване на пътя. Не мога да повярвам, че не сме се сетили по-рано да се съюзим с тях.
Агамон внимателно обърса кинжала си със салфетка, която извади изпод плаща си.
— Нямат дисциплината на нашите сатири, но количеството им бе полезно за нас — отговори царят на остров Миной. Гласът му бе гърлен и дълбок, а животинските му очи оставаха все така безчувствени, докато говореше. — Вождът обаче зададе сериозен въпрос. Имаме ли достатъчно армия, за да прекършим съпротивата на човеците? Тяхната крепост Санпар е почти толкова добре укрепена, колкото и нашите дворци в Миной.
— Ще имаме — усмихна се Агамон и се обърна към елфическия маг до себе си: — Саеркин, моля те, демонстрирай защо наричат ордена ви Влъхви на Смъртта.
Вълшебникът, елф с изпито лице и очи, мъртви за всяка радост, се усмихна жестоко и се извърна към останалите магьосници от армията на Черния крал — както към Влъхвите, така и към останалите чародеи, напуснали леговищата си в Иррхас-Аббат.
— Моментът настъпи, приятели мои — каза Саеркин и вдигна ръце. Устата му започна да изрича ужасни напеви, а останалите магьосници ги подеха. Песента им се понесе като вихър над бойното поле и навсякъде труповете на загиналите, независимо от коя страна се бяха борили, започнаха да се разпукват и разкъсват, а от тях се надигнаха скелетите им. В празните очни кухини на черепите заблестя зеленикава светлина и те се наредиха в стройни бойни редици.
Бракадаз изръмжа, впечатлен от магията.
— Както виждаш, телешки ми приятелю, няма причини да се безпокоиш. Когато стигнем Санпар, войската ни ще е дори по-голяма, отколкото на идване. А това ще е скоро.
— Как така? — поклати глава минотавърът. — До столицата на човеците има много път.
— Не и ако се намеся аз — отговори Прастария, забулен в лилавите си дрехи. — Моята магия ще изкриви времето и пространството и ние ще стигнем до столицата на хората далеч по-бързо, отколкото е нормално. А най-голямата ирония е, че научих това заклинание по време на сблъсъка си с човешката магьосница, която ме извика преди много години. Тя е силна, ала не умее да прикрива знанията си. Нейното откритие ще донесе гибелта ѝ. Както на нея, така и на останалите глупци, които я следват.
— Но ако тя владее заклинанието — отвърна Бракадаз, — това не означава ли, че ще го използва, за да скрие бегълците в столицата на хората?
— И какво от това? — попита лорд Агамон. — Нека се скрият зад стените на Санпар. Те съвсем не са толкова непристъпни, колкото си мислят. Ще бъдат като кокошки в курник. А аз ще съм лисугерът.
Агамон се обърна към Бракадаз.
— Дай знак на армията, че трябва да продължаваме напред. Черния крал заповяда да превземем континента за месец, но ми се иска да преизпълним плана. До края на седмицата столицата на хората трябва да е паднала.
Бракадаз, който се бе присъединил към армията на Черния крал заедно с останалите обитатели на остров Миной поради появата на Прастария си създател, погледна крадешком към предводителя на Великата раса. Когато забуленото в лилаво създание кимна, минотавърът удари с юмрук по гърдите си и се отправи да изпълни задачата.
— Прастарче — каза лорд Агамон, — надявам се, че ще можеш да се справиш с Лерта и Алтира. Изненадан съм, че някой с твоя опит се затруднява толкова срещу две слаби човешки жени.
— Когато всичко свърши — отговори глухо Прастария, — ще пирувам със съзнанията им.
И с твоето също, помисли си ужасното същество, когато елфът-албинос кимна, доволен от чутото. Кракена щеше да го възнагради за търпението.
Но засега трябваше да действат по плана. Прастария притвори очи и размърда пипалата под устата си, започвайки да изкривява времето и пространството така, че армията му да се придвижи според бързината, изисквана от амбицията на лорд Агамон.
Следващите няколко дни се сториха на Камарай като кошмарен сън, от който не може да се събуди. Зеленокосият елф бе сигурен, че до края на живота си не ще може да забрави пламъците, обхванали цялата Гора на Всемайката. Зловонните пушеци се издигаха във въздуха дни след като оцелелите елфи, джуджета и хора напуснаха дъбравата и навлязоха в земите на хората.
Пътуването не бе леко. За да стигнат до тях, трябваше да намерят проход, който да ги изведе през скалните висини, разделящи тяхното владение от това на крал Балдуин. После пътуваха дълго из пустошта, като срещаха единствено разтревожени селяни, които ги гледаха с ококорени очи и се присъединяваха към тях веднага щом научеха, че към земите им идва вражеска армия.