— Добре тогава, защото аз вярвам, че накрая Рамакар ще се издигне отново и черните елфи ще се върнат в правия път — отговори Таерин.
— А ти — попита внезапно Тамарай, — с тях ли ще се върнеш, или ще останеш с мен?
Жрецът замлъкна. Отвори уста да каже нещо, след което я затвори.
— Аз… — заекна той.
— След края на тази война няма да има нито светли, нито черни елфи — внезапно каза Лерта.
— Това е оптимистично — обади се Казарада.
— Но е вярно — отговори Лерта, — или расата ви ще се обедини в едно цяло, или всички ще потънем в Хаоса на Кракена — елфи, джуджета, хора, дори Прастария, който толкова силно иска завръщането му. Само Черния крал ще оцелее, но под форма, която няма да има нищо общо с живота — такъв, какъвто го познаваме. Това е планът им. И от Алтиарин и Римиел зависи дали той ще успее.
— Ние враждуваме от хилядолетия, Лерта — рече Камарай, — и продължаваме да воюваме до ден-днешен, въпреки помощта на Таерин и Алтиарин. Как искаш да забравим това?
— Всяко нещо, което има начало, има и край — отвърна простичко Лерта.
— Освен суджука, който има два — контрира Казарада.
Буч отметна глава назад и се изсмя гръмко.
— Така ви искам, да има настроение — рече джуджето, — е, това беше всичко. Уговорил съм нещата с представителите на хората, вие двете се гответе за рачешкия октопод. Таерине, на теб разчитаме за лековитата магия. Благодаря ти, че изцери тази куха глава тука.
И той посочи Тамарай.
— А ти не си и мисли да търсиш Агамон в битка, ясно?
Елфът се размърда неспокойно.
— Защо реши, че ще го търся?
— Познавам те, упорит си като магаре. Защо иначе би живял толкоз години на борда на „Пияната брада“? Забрави обаче да се бориш с оня. Остави го на мен. Ще го намеря и ще го довърша.
— Нали щеше да ползваш оръжията си само срещу маговете? — попита Таерин, след което допълни: — Е, за Агамон ти разрешавам да направиш изключение.
— Благодаря, за което — саркастично отвърна джуджето.
— Капитане — обади се Камарай, — благодаря за предложението, но той уби краля ни. Наш дълг е да отмъстим.
— Твой дълг е да оцелееш — повиши глас Казарада, — не съм те чакала толкова векове, за да видя тревясалата ти тиква отсечена от онзи касапин!
— Тревясала? — елфическият рицар прокара пръсти през зелената си коса. — За пръв път някой описва главата ми по този начин…
— Виждам, че вече се наслаждавате на страничните ефекти от семейния живот — изсмя се Буч. — Аз затова станах моряк, за да не виждам моята джуджетина по цели седмици. И пак ми вдига кръвното.
— Ти също се пази, Буч — каза Тамарай. — Агамон е опасен, по-опасен, отколкото си мислиш. Дори с пиперниците ще имате проблеми с него.
— Със сигурност — отговори джуджето, — но накрая ще победим.
Атаката започна с падането на нощта.
Без никакво предупреждение немъртвите заизкачваха стените, забивайки костеливите си пръсти в процепи, за които смъртен никога не би могъл да се закрепи. Последваха ги орките, които издигнаха огромни стълби и по тях опитаха да се изкатерят към града. Оцелелите сатири също се хвърлиха в нападение, подскачайки като диви кози по миниатюрните неравности на стената.
Черните елфи и елитният корпус минотаври останаха встрани от атаката, на безопасно разстояние от защитниците, които посрещнаха атакуващата гмеж. Паладините стояха като неуморни пазители на стените и изблъскваха стълбите с орки обратно надолу, а пъргавите мускетари посрещаха с шпагите си всяко същество, което успееше да се добере до стените.
Най-големият удар обаче дойде от страна на джуджетата. Повечето от тях посрещаха с брадви съществата, които се опитваха да нахлуят в града, но на крепостните стени се появиха дузина триметрови фигури. Те смътно наподобяваха паладини поради броните си, но бяха по-големи и се придвижваха механично и неестествено, задвижвани с ръчки от джуджетата, скрили се в тях. Наместо ръце имаха грамадни оръдия — както конвенционални, така и пиперници — и обсипаха с огън нападателите на замъка, като внимателно се целеха в немъртвите. Снарядите им раздробяваха скелетите на парчета и вдъхваха ужас в останалите нападатели, макар те да не бяха улучвани.
Въпреки това битката умори защитниците. Нападателите сякаш нямаха край, а падналите се разпукваха като гнили дини и от тях излизаха нови скелети, които да продължат атаката. По-лошо, дори и повалени, немъртвите се изправяха отново, ако не бъдеха раздробени на части, а като че ли само снарядите на джуджешките механизирани бойци и донякъде ударите на паладините можеха да постигнат това.