Влъхвите на Смъртта и останалите магове на черните елфи бяха на безопасно разстояние назад и не можеха да бъдат достигнати от изстрелите. Същото важеше и за надменните аристократи и воини от Иррхас-Аббат, които с удоволствие наблюдаваха клането пред себе си, без да се интересуват кой точно умира. Минотаврите пък стояха в стройна фаланга, а в говеждите им погледи не проблясваше никакво чувство.
Когато зората най-после се пукна, армията от Иррхас-Аббат прекрати нападението си и отстъпи назад. Сега тя бе съставена почти изцяло от скелети — самоубийственото нападение бе коствало живота както на почти всички орки, така и на малцината, оцелели след битката с Гората, сатири.
Защитниците също не се бяха разминали без жертви. Възкръсналите мъртви бяха разкъсали мнозина от мускетарите, които разбраха по най-мъчителния начин, че турнирната фехтовка няма нищо общо с истинската война. Паладините също бяха дали много жертви, пронизани главно от оркски стрели и ятагани. Дори джуджетата не бяха без загуби, а три от механичните им бойци бяха станали на части след атаката на огромни орди от скелети.
Единствено елфите не пострадаха, но това бе само заради изричните заповеди на крал Балдуин. Той забрани на Камарай и подчинените му да влизат в битка. Владетелят смяташе, че това трябва да стане едва след като аристократите от Иррхас-Аббат се включат в боя, тъй като се съмняваше, че простосмъртните воини и дори джуджетата ще са им равностойни.
Камарай и брат му кипяха от негодувание, но Казарада и Таерин бяха облекчени. Въпреки това жрецът имаше много работа на сутринта с ранените.
Алтира и Лерта искаха да му помогнат, но той отказа. Трябва да сте свежи за предводителя на Великата раса, предупреди ги, като им напомни, че е видял как ужасното същество съкрушава Сталкер на Мрака.
И така. Алтира и Лерта останаха в принудително бездействие. Но докато дъщерята просто нервно хапеше устни, проклинайки противника си за това, че не напада, Лерта бе потънала в успокоителна медитация. Съзнанието и долови омразното присъствие на Прастария и той очевидно също го усети, тъй като наум тя чу думите му:
— Идвам за теб, Лерта…
Глава двадесет и втора
Беше късен следобед, когато Римиел и Алтиарин влязоха в Иррхас-Аббат. Града на Странните Удоволствия не бе такъв, какъвто елфът го помнеше. Нямаше ги стражите, които посрещаха всеки на портите, липсваха обитателите на града, които крачеха по улиците. Небето бе обагрено в странни сияния, които къпеха сградите в злокобна светлина и им придаваха още по-странен от обичайния вид. Тук-таме през прозорците надзъртаха лицата на много възрастни елфи, вече неспособни да се бият, на деца, прекалено малки, за да бъдат извикани в армията, и на жени. Никой не посмя да излезе или да каже нещо на Алтиарин и спътника му. По лицата им бе изписано отчаяние. Те усещаха, че нещо лошо се случва с града им, с расата им, с целия свят, но нямаха сили да направят каквото и да било.
Черният елф продължи да крачи по улиците и усети как Римиел се свива до него, смазан от мащабите на странния град. Той не бе построен по законите на човешките градове и нито размерите му, нито архитектурата имаха смисъл от гледната точка на вампира. Пустотата, налегнала всичко наоколо, го угнетяваше допълнително.
Поднебесната кула, в която управляваше Черния крал, се намираше в центъра на Иррхас-Аббат, а пътят до нея се стори безкрайно дълъг както на Алтиарин, така и на Римиел. Вампирът не посмя да полети в сенките на исполинските сгради, издигащи се наоколо, и затова просто следваше приятеля си, който помнеше пътя към дома на някогашния му господар, макар да стъпваше на това място за пръв път от век и половина насам. Забеляза, че в сенките се спотайват престарели орки и други създания, останали зад гърба на армията. Когато ги видеха, те се криеха още по-навътре в тъмното, не желаейки да обезпокояват пришълците.
Алтиарин и Римиел продължиха по пътя към кулата на Черния крал и никой не пожела дори да ги заговори.
Далеч над тях, на върха на Поднебесната кула, властелинът на Иррхас-Аббат долови присъствието на мушиците, полетели към него. Те бяха победили дракона и шогота и това означаваше, че ще му се наложи да се срещне с омразния беглец, тласнал го по пътя на Хаоса.
Кралят обаче нямаше нужда да се разправя и с досадния му спътник. Той потърка още един от пръстените си и от него изскочи черен прилеп, който полетя надолу към натрапниците.
Тъкмо излязоха на централния площад пред Поднебесната кула, когато Римиел замръзна. Макар и огромно, мястото не създаваше усещане за простор, а напротив. Грамадната кула на краля, заедно със запуснатия, но все още величествен храм на Рамакар и дворците на най-висшестоящите от черните елфи наоколо, смачкваха присъстващия и го караха да се чувства малък и незначителен.