— Римиел? — попита Алтиарин, изненадан от това, че приятелят му е спрял. — Какво има?
— Не може да бъде — поклати глава вампирът и посочи нагоре. Алтиарин вдигна глава и видя, че към тях приближава малък прилеп, неправещ особено впечатление.
— Не разбирам — призна си черният елф.
Вампирът започна целият да трепери и елфическите дрехи от бръшлян, които носеше, започнаха да шумолят от напрежението в изваяните му мускули.
— Това е той — прошепна Римиел.
— Кой? — не разбра Алтиарин.
В този момент прилепът кацна на земята пред тях и избухна в облак черен дим. Когато пушекът се разнесе, черният елф видя висока фигура с дълга сива коса и лице, на което бе изписано могъщество и злоба. Фигурата бе облечена с черни кожени панталони, но над кръста си не носеше нищо, освен тъмно наметало с кървавочервена подплата. Новодошлият се усмихна и разкри дълги кучешки зъби, които издадоха, че е вампир. Очите му бяха чисто черни, като бездънни ями към абсолютната пустота.
— Ето че се срещаме отново, Римиел — каза черноокият.
— Ти… — отвори уста приятелят на Алтиарин.
— Радвам се, че ме позна — отвърна новодошлият. — Да, аз бях този, който те превърна преди петстотин години. Тогава те ухапах — във формата си на прилеп. Поласкан съм, че си спомни.
— Ти — повтори Римиел и внезапно повиши глас, — ти ми отне всичко! Животът на благородник, живота на човек! Векове наред живях в мрака като животно, презиран от всички!
— Подарих ти безсмъртие — килна глава настрани сивокосият. — Ако не бях аз, отдавна да си станал на прах. Дадох ти сила и могъщество, възможността да вдъхваш страх в сърцата на околните. И какво си направил ти?
— Римиел, какво става? — попита объркан Алтиарин. — Кой е този?
— Аз съм Кариел, първият вампир — прогърмя гласът на непознатия, — първият човек, който продаде душата си на Рамакар и пося вампиризма сред смъртните. Дадох началото на цяла една раса и разбира се, през цялото време бях верен съюзник на моя господар. Черния крал от Иррхас-Аббат, който ме приюти в магическо убежище, когато животът на земята ми омръзна. Никога обаче не съм спирал да следя континента Тарр и вие двамата сте най-голямото разочарование, което сме виждали, освен самия Рамакар, разбира се. Елфът, който стана горянин, и вампирът, живеещ от любов.
Кариел изплю на черния паваж тлъста кървава храчка.
— Омерзително и отвратително. Ти си грешка, Римиел, грешка, която възнамерявам да поправя. Що се отнася до теб, Алтиарин, Черния крал те очаква. Пътят нагоре по кулата е малко дълъг, но смятам, че ще се справиш. Бягай, докато все още можеш.
— Бъркаш, ако смяташ, че ще оставя приятеля си — поклати глава Алтиарин и изтегли меча, — срещал съм се с вампири и преди.
— Контеса Дезире, на която продадох черната книга? — излая Кариел. — Тя е нищо пред мен, млада глупачка, която щеше да те погуби, ако не беше предателят тук.
— Наричаш мен предател? — отвърна Римиел. — Ти си този, който е предал човешкия род и се е превърнал в чудовище!
— И нима смяташ себе си за различен?
— Вече да. Аз живея от любовта, а ти от смъртта. И затова аз ще продължа да живея, а ти ще умреш!
С тези думи Римиел се стрелна напред с цялата сила, на която бе способен, с бързина, в пъти по-голяма от тази, която бе използвал в битката си с шогота. Превърна се в размазано петно, мълния, която се стрелна напред.
Но Кариел го посрещна, без дори да помръдне, сграбчи го и го захвърли към храма на Рамакар. Огромното здание потръпна от удара и стената, в която се бе ударил Римиел, рухна, като го затрупа под себе си.
Сивокосият вампир се обърна към Алтиарин.
— Още ли си тук? — попита той и се усмихна свирепо. — Жалко тогава. Черния крал толкова искаше да те убие лично!
В същия момент Римиел се изстреля от останките и се заби в създателя си, като извика:
— Бягай, Алтиарин!
Този път успя да хване сивокосия изненадан и го понесе към един от съседните дворци. Двамата вампири се блъснаха в него и една от кулите се килна напред, строшена от удара. Черната грамада камъни заплаши да погребе Алтиарин под себе си и елфът направи единственото, на което бе способен, макар да се мразеше за това.
Избяга, като влезе в Поднебесната кула през зейналите и подигравателно порти.
Римиел излетя от руините на двореца и се озъби, когато видя Кариел да се издига пред него. Зъбите му се издължиха, нещо, което не му се бе случвало от столетие насам.