— Значи в теб все още има малко живец — подигравателно каза сивокосият. Черното му наметало с червена подплата се развяваше на вятъра.
— Щях да се разочаровам, ако не бе оказал никаква съпротива!
— Защо? — попита Римиел. — Защо избра мен за вампир?
— Млад, разглезен благородник, придобил внезапно свръхестествени сили? — отвърна Кариел. — Предполагам, че съм очаквал нещо по-добро от това, което виждам пред себе си тук.
Сивокосият се стрелна напред, хвана Римиел за раменете и заби дългите си зъби във врата му, като стръвно засмука от шурналата кръв. Римиел изкрещя и усети да го обзема внезапна слабост, но след това хвана с две ръце главата на противника си и я отблъсна назад, макар с това да откъсна парчета плът от себе си. Изръмжа и на свой ред заби зъби в шията на Кариел. Кръвта на противника му бе черна и гъста като петмез и нямаше никаква хранителна стойност. Този вампир бе мъртъв от векове, може би дори от хилядолетия и не споделяше силата си с никого.
Римиел отстъпи назад и изплю черната кръв.
— Добър опит — усмихна се злокобно сивокосият, — но няма да ти помогне срещу мен.
Вместо отговор Римиел се стрелна напред и нанесе убийствен удар в стомаха на противника си, а после още един в брадичката му. Кариел залитна назад, а Римиел го хвана за плаща, завъртя го във въздуха и го хвърли към друг от дворците наоколо.
Сградата рухна с трясък, когато немъртвият се удари в нея, а Римиел се издигна във въздуха, за да види къде точно е паднал противникът му.
Кариел излетя от руините със скорост, която не отстъпваше на неговата, и го сграбчи във въздуха, а после го понесе шеметно отвъд границите на Иррхас-Аббат. По пътя префучаха през Купола на Насладата — огромна сграда, където все още се криеха няколко жени елфи, които се разбягаха с писъци, когато вампирите минаха през стените, оставяйки огромни процепи, свидетелстващи за преминаването им.
Двамата паднаха в морето край града и предизвикаха огромна вълна, която преобърна няколко лодки, останали по пустите кейове на Иррхас-Аббат. Там продължиха да се хапят, а водата се оцвети — в черно от кръвта на Кариел и червено от тази на Римиел. Накрая вампирите се откъснаха един от друг, излетяха от морето и увиснаха във въздуха над повърхността му.
— Това е старият Римиел, когото помня и обичам — ухили се Кариел с окървавена усмивка. — Помниш ли миналото си? Когато уби една дива жена от нашия вид, за да станеш приятел с върколак, с когото управлявахте като князе близо до Гората на елфите? Това беше от първите години на съществуванието ти! Помниш ли как после изпи кръвта на самия върколак, когато се уплаши от гнева му? А как разкъса светлия рицар на елфите, дошъл да подири сметка за греховете ви?
Римиел поклати глава. Той не бе забравил миналото си, нито пък се криеше от него. Бе споделил всичко с Алтира, Лерта и Алтиарин и макар да не бе намерил сили да си прости, бе успял да се покае пред тях.
— Разликата между мен и теб, Кариел, е, че аз съжалявам за стореното в пристъпи на кръвожадност, а ти не.
— В такъв случай ще имаш още много малко време да съжаляваш — измърка Кариел и нападна.
Алтиарин се презираше за това, че е избягал, оставяйки приятеля си сам срещу страховитото чудовище, което Черния крал бе призовал специално за него. Но в същото време бе обективен и разбираше, че няма как да помогне. Римиел отдавна бе стигнал ниво на силата, с което го превъзхождаше в пъти, а противникът му бе повече от равностоен съперник. За него нямаше място в такава битка. Ако останеше, щеше да помогне единствено на Кариел. Римиел щеше да се опита да го предпази и така оставаше уязвим за атаките на създателя си.
Затова елфът потегли нагоре по витите стълби на Поднебесната кула, макар да нямаше представа как се очаква да победи Черния крал. Властелинът на Иррхас-Аббат можеше да няма повече пазители, макар и това да не бе сигурно, но владееше опустошителни заклинания. Алтиарин нямаше да има шанс да го достигне с меча си.
Ала той бе длъжен да опита. Заради Лерта и Алтира, които го чакаха в Гората на Всемайката. Заради Римиел, който водеше битка на живот и смърт в странния Град на Странните Удоволствия.
И така Алтиарин тръгна нагоре по стълбите на Кулата, а това, което видя, щеше да го преследва до края на живота му, колкото и да продължеше той. По стените на бърлогата на Черния крал висяха жреци, разпънати на Колела на Мъченията, убити бавно и садистично, с избодени очи и изтръгнати езици, със засъхнала кръв, полепнала по труповете им. Преминаваше през зали, обвити в мъгли, през които забеляза движенията на огромни същества, но те, за щастие, не го нападнаха. След това отново се озоваваше на витите стълби, а колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-ужасяващи гледки се разкриваха пред очите му. На последните етажи Черния крал бе успял да разпъне на Колелата на Мъченията Сталкери на Мрака — паднали ангели, лишени от бронята си и изглеждащи съвсем беззащитни. Небесните създания бяха все още живи и стенеха от ужасните си рани, от които не спираше да капе златист икор — кръвта на боговете. Елфът потръпна, когато видя кощунствената прилика с течността, която бе текла във вените на демона, наричащ се Легион, и кръвта му се смрази при мисълта какви точно съставки е използвал за магията си Прастария.