На няколко пъти Алтиарин повърна от видяното, превивайки се надве и дишайки на пресекулки. Далеч, преди да стигне върха на Поднебесната кула, той разбра, че пътува към смъртта си и все пак не се отказа.
Когато най-сетне се озова на широката площадка, издигаща се над облаците, го посрещна сцена, още по-омерзителна от всичко, което бе видял по пътя си дотук. Странните сияния светеха ослепително ярко, а в небето се бе отворила черна дупка, от която се подаваха гигантски пипала. Те стигаха чак до морето, далеч под тях, и оцветяваха водите в отблъскваща чернилка.
Кракена, помисли си Алтиарин. Господарят на Хаоса.
— Стигна дотук — дочу елфът подигравателен глас, — толкова се гордея с теб.
Алтиарин видя Черния крал, застанал на ръба на площадката. Владетелят бе разперил ръце, все едно посреща отдавна чакан гост и воинът усети как го обзема пълно отчаяние. Единствената му надежда за победа бе да завари Краля унесен в заклинания и да го изненада.
Сега нямаше шанс.
Но въпреки това трябваше да опита, а това нямаше да стане с груба сила. Трябваше да измами господаря си.
— Как можа? — попита Алтиарин. — Как можа да предадеш нашия бог Рамакар?
— Доста нахален въпрос, точно от теб — отвърна кралят и сключи ръце, — но се радвам, че го зададе. Вината за това е изцяло твоя, Алтиарин.
— Моя? — изненада се новодошлият.
— Да. За да ме разбереш, трябва да се върнем малко назад в историята. Първото, което трябва да узнаеш, е истинското ми име.
Черния крал отново разпери ръце.
— Аз съм Миракин.
— Миракин? — повтори невярващо Алтиарин. — Героят на нашия народ? Който ни е повел към световно господство? Защо тогава криеш самоличността си?
— Понеже Миракин беше провал — отвърна Черния крал, — воин, който поведе, но не успя да отведе своя народ и своя бог към световно господство. Иррхас-Аббат не можеше да бъде управляван от провал. Затова заличих спомена за името си и останах безименен владетел, повече символ, отколкото истинска фигура, макар властта ми винаги да бе съвсем, съвсем реална. Но това няма значение.
— Ако това, което ми казваш, е истина, то падението ти е още по-срамно — каза Алтиарин, — ако не друго, елфите на мрака винаги са имали чест. Всички мерзости, които сме извършили, са били заради едната проклета чест. Заради защитата на нашия свят от чудовището, което си призовал.
Алтиарин посочи към Кракена.
— Ти предаде всички ни… Миракин — процеди с презрение воинът.
— Не, не — поклати глава кралят, — ти ни предаде, Алтиарин. Виждаш ли, след като аз не успях, реших да изчакам правилния момент и да създам воин, по-съвършен и от мен, да зачена истински лидер на черните елфи, някои, който няма да се провали като Миракин. Да имам син, Алтиарин.
— И сега твоят син е обсадил Гората — отвърна Алтиарин.
Черния крал премигна.
— Какво? — след което прихна да се смее. — А, не. Агамон не е мой син, макар в момента да е пред Санпар, а не пред Гората.
Алтиарин замръзна при тези думи. Не искаше да повярва. Но следващото, което чу, го съсипа.
— Но не Агамон е моят син, Алтиарин. Ти си. Ти си детето на Миракин. Моето дете. Моят син. Аз съм баща ти.
— Невъзможно — прошепна Алтиарин, но усети с цялата си душа, че това е истина. Елфите от Иррхас-Аббат не знаеха кои са родителите им. Те се раждаха в Купола и после разпределители ги поставяха според кръвта им в различни части на града: дворци — за благородниците, храмове — за жреците, обикновени домове — за останалите. Но никой никога не можеше да знае със сигурност кой точно му е дал живот.
— Знаеш, че е така, чувстваш го в сърцето си, нали — захили се Черния крал, — но както и да е, късно е за прояви на синовно разкаяние. Ти не ни поведе към победа. Вместо това плю на рода ни заради някаква жена от Купола на Насладата. А след това, за да бъде обидата още по-голяма, се съвкупи с човечка и отиде при светлите ни събратя.
Алтиарин поклати глава. Не знаеше какво да отговори.
— Тогава разбрах, че Рамакар и неговите завети са пълна пародия, иначе опитите му да завладее Тарр нямаше да приключват с провал след провал. Така реших да си намеря по-силен господар. За моя радост, вещицата от Гората, с която живуркаш, вече бе направила белята, връщайки духа на Прастария повелител на Великата раса в нашето ниво на съществувание. Оттук нататък за мен бе лесна работа да го доведа в света на живите и да науча заклинанието, което разклати основите на етера и позволи на Кракена — Ктхулу, както го е наричал народът на Ми-Го — да овладее боговете. Малко ми остава да свърша и магията, с която ще му харижа и целия Тарр. Разбира се, всички наоколо ще умрат, включително трогателния рачешки октопод, който искрено си вярва, че ще бъде възнаграден за усилията си. Но в живота не става така, Алтиарин. Усилията не се възнаграждават. Ако искаш нещо, си го взимаш.