Внезапно Алтиарин усети, че моментът е настъпил. Кралят се бе унесъл в самохвалство. Сега трябваше да удари.
Бърз като мълния, воинът се стрелна напред, замахнал с меча си.
Черния крал вдигна пръст и тялото му замръзна във въздуха, хванато от невидима сила.
Алтиарин изкрещя от безсилие, а Миракин се изсмя подигравателно.
— Добър опит, Алтиарин, признавам. Духът ти все още не е прекършен. И това ще стане. Ще те отведа на място, в което ще познаеш истинското отчаяние. И тогава, когато схванеш степента, в която си се провалил, когато целият свят на Тарр стане на пепел, а всички, които обичаш са мъртви…
Миракин вдигна показалеца си.
— Тогава ще ти позволя да умреш.
Пръстенът на ръката на Черния крал заблестя и засмука Алтиарин в себе си, като муха, хваната в кехлибар.
Глава двадесет и трета
Лорд Антоан отпи от чашата греяно вино. Вече бе късен следобед, а армиите на противника още не бяха нападнали. Войниците от крепостната стена казваха, че са се събрали пред портите — орди и орди от скелети, със сияещи очни кухини — но все още не предприемаха нищо. Чакаха, вероятно падането на мрака.
Мускетарят намести шапката си и за десети път в последния час опипа дръжката на шпагата си. Беше изнервен. Неговият добър приятел, граф Венсан, се бе върнал от Гората на Всемайката с ужасяващи разкази за черни магии и воини, които приличат на смесица между хора и зверове, а също и за други незнайни твари. Той, който минаваше за безстрашен, бе уплашен.
Венсан бе на стените, поел първата атака на враговете, но сега Антоан трябваше да го замести. Балдуин бе разпределил защитата им така, че на крепостта винаги да има свежи сили. Лорд Антоан се чудеше кога ли ще види елфите в атака. Сигурно тази вечер, въпреки новините от командването, че се чака появата на техните мрачни братовчеди от Иррхас-Аббат. Дори и с помощта на джуджетата, хората не можеха да удържат немъртвата напаст сами.
— Добра среща, мускетарю!
Антоан вдигна глава и видя търговеца Мандас, облечен в скъпи черни дрехи и следван от ескорт телохранители с огромни мечове.
— Добра да е — отвърна Антоан, малко несигурен в това какво трябва да предприеме. Съмняваше се наемниците на Търговската гилдия да се включат в битката. Те бяха добре известни сребролюбци, а и злите езици говореха как Мандас търгува с бижута от Иррхас-Аббат.
— Идвам да помогна — каза обаче Мандас.
— Така ли? — повдигна вежди Антоан.
— Точно така — отвърна търговецът, — време е да върна услугата си на Санпар, градът, който ми помогна да се замогна толкова много. Аз и моите елитни телохранители ще поемем защитата на портите. Ние сме общували…
Мандас се поколеба.
— … с представители на народа на черните елфи и ги познаваме — довърши накрая той, — няма да намерите по-надеждни защитници от моите хора.
Антоан кимна.
— Добре тогава — отвърна мускетарят, — трябва да предупредя командването и ще ви разпределя къде точно да застанете.
— Върви — кимна Мандас.
— Добре — отвърна Антоан, — чакайте ме тук!
Младежът се затича, за да стигне щабквартирата на командването, ръководена от приятеля му Венсан и Мюлер, но така и не успя. Когато премина покрай Мандас, в ръката на търговеца се появи кинжал, намазан с черна отрова, който той заби в ребрата му.
Антоан отвори уста, но Мандас я запуши с кърпичка, напоена с някаква течност. Момчето си отиде, без да може да гъкне.
В същото време охранителите нападнаха стъписаните стражи, които трябваше да пазят портите. В ръцете им се появиха пистолети — малки оръжия с по един заряд, последен писък в оръжейната техника. Все още много редки, те се полагаха само на благородници от ордена на мускетарите, но явно Мандас бе успял да снабди хората си с такива. Изстрелите поносиха воините, управляващи портите, а после Мандас пристъпи към лоста, който отваряше вратите, и започна да го върти. Наемниците му свалиха широки щитове от гърбовете си и скриха предводителя си от канонадата стрели и изстрели, която долетя от крепостните стени.