Венсан се събуди от разтърсването на Мюлер и веднага осъзна, че нещо не е наред.
— Какво става? — долетя гласът на приятелката му Беатрис, която лежеше до него в широкото легло. След това гласът ѝ се повиши до писък, когато видя обкования в желязо паладия.
— Какво търсиш тук?
— Нападат ни — отвърна вместо рицаря Венсан, докато търкаше очи.
— Проникнаха в града — каза с глух глас рицарят.
— Как? — ококори се Венсан.
— Мандас и търговците му са отворили портите на лорд Агамон.
— Този мръсник! — избухна мускетарят и скочи на крака, като за броени мигове наметна туниката и взе своите пистолет и шпага.
— Той е вече мъртъв — отвърна Мюлер — или поне умира. Според свидетели Агамон го е възнаградил с удар с меч в корема. Антоан обаче е мъртъв.
Венсан замръзна и се обърна към рицаря.
— Агамон? — попита той.
— Мандас — поклати глава паладинът.
— Тогава нека се гърчи — свирепо отвърна мускетарят, — аз ще потърся албиноса!
— Няма да правиш нищо такова — вдигна ръка рицарят, — корпусът минотаври си проправя път през града като нож през масло, а целта му е дворецът на краля. Трябва да защитим Балдуин, мускетарю.
Венсан трепереше от ярост, но кимна, след което се обърна към Беатрис.
— Пази се, скъпа — каза той.
— Ти се пази — прошепна тя и го целуна.
След това двамата с Мюлер изскочиха навън, за да организират последната защита на владетеля си.
Саеркин и Влъхвите на Смъртта около него, напредваха из Санпар като ураган и унищожаваха всичко по пътя си. Магьосниците на Черния крал се заливаха от смях, докато призоваваха всепомитащите си черни мълнии, по когото сварят на пътя, бил той човек, джудже, светъл елф или скелет — не се интересуваха дори от това, че рушат собствената си армия. Цели къщи падаха под ударите на заклинанията им, а самият Саеркин също се смееше оглушително. Никога не се бе чувствал по-щастлив.
Когато обаче чу тежките стъпки на джуджешките оръжия, усмивката на лицето му угасна.
— Бъдете нащрек — каза той на останалите Влъхви, — време е да изличим тая напаст веднъж завинаги.
Тогава прозорците на околните къщи избухнаха от оръдейните и картечни залпове на джуджешките машини. Стените около тях, послужили на елитните механици-джуджета единствено за засада, се сринаха, а почти всичките черни магьосници рухнаха, покосени от огнените залпове.
Когато димът се разсея, от останките на разрушените къщи, в които преди това се бяха настанили джуджетата, изплуваха дузина бронирани фигури, всяка от които имаше оръдие вместо ръце. Най-голямата от тях имаше тежка желязна корона на главата.
Крал Уилям!
— Готови за стрелба! — долетя гласът на джуджето от нея и оръдията по ръцете на огромните машини започнаха да щракат — знак, че се презареждат.
— Няма да стане! — изсъска Саеркин и вдигна повелително длани, след което изрече вълшебната дума за пламък на мъстта, най-силното заклинание на последователите на Рамакар, този път обаче казано в прослава на неговия владетел — Черния крал от Иррхас-Аббат.
Резултатът надхвърли очакванията на черния елф. Наместо познатите черни мълнии, от ръката му изскочиха ужасяващи сияния, които корозираха за секунди джуджешките паладини и скритите в тях инженери, като ги направиха на купчина стопена плът.
Крал Уилям откри стрелба с две пиперници по върховния Влъхва на смъртта, но този път Саеркин бе готов. Той разпери ръце и около него се издигна неестествен вихър, който отнесе куршумите настрана. Чак сега Влъхвата осъзна каква сила притежава Прастария и избухна в оглушителен смях, когато разбра, че тя е и негова.
Саеркин насочи магията си към паладина на краля и го смачка като гнила ябълка. Писъкът на крал Уилям се издигна във въздуха, когато металът се изкриви около тялото му, а после рязко заглъхна. От изкривения метал потече кръвта на джуджето.
Саеркин се огледа наоколо. Видя, че оцелелите Влъхви го гледат със страхопочитание, след което се поддаде на мигновения си импулс и с едно махване на ръката запрати лъч от странните сияния по тях и ги изби.
Влъхвата бе разбрал истината. Канализирайки силата на Черния крал, той прозря плана му и осъзна, че никой няма да преживее днешния ден. Поне щеше да си отиде славно, като отнесе колкото се може повече жертви със себе си.
Шум привлече вниманието му и той се обърна към единия от джуджешките паладини, който — по чудо оцелял — се мъчеше да стане на крака, подпрян на останалата си механична ръка, оформена като оръдие. Саеркин махна към него и призрачният вятър го издигна във въздуха. Оръдието стреля отчаяно, но вятърът се изви отново и го отклони към най-близката къща.