— Да видим какво си имаме тук — ухили се Саеркин и с едно движение на ръката отскубна предната броня на бойния механизъм, за да разкрие джуджето в него.
Което бе насочило пистолет право към главата му.
Изстрелът отекна и Саеркин залитна назад, прострелян между очите, без дори да разбере как точно е умрял.
— Върви в ада, мръсен кучи син! — процеди капитан Буч и се измъкна от отломките на бойната си машина. Огледа се и сам не разбра, че по бузите му се стичат сълзи. Влъхвите на Смъртта бяха мъртви, но с тях си бяха отишли и неговите другари, и владетелят им, а също и бойните им оръжия, докато в града все още вилнееше армията на Черния крал.
Заедно с орди от все повече скелети.
Всеки път, щом в лазарета пристигнеше нов ранен, Таерин чувстваше, че ще умре. Проклинаше се, задето не се бе присъединил към Тамарай в битката, и не можеше да забрави окървавеното му тяло, донесено от брат му след първия ден на битката в Гората. Сега очакваше да върнат любимия му отново, но този път с рана, която нямаше да може да излекува. Щеше да полудее, ако нямаше толкова много работа. Трябваше да действа бързо, тъй като, ако закъснееше в грижите си, раненият можеше да се превърне в скелет.
Така Таерин обикаляше болните и изричаше вълшебствата си отново и отново, представяйки си раните им като грозни чудовища, които падаха под силата на неговата магия. Лерта така и не бе могла да разбере неговия метод за лечение, но разбирането ѝ не му трябваше. Важното бе, че е ефективен.
Самата тя, заедно с дъщеря си, отново бе на горния етаж, потънала в медитация, в очакване на Прастария.
Но когато той се появи, Таерин бе този, който го видя. Както тичаше към следващия ранен, пространството пред него се разцепи в правоъгълен портал с неописуем цвят и оттам излезе познатата уродлива фигура, забулена в лилаво.
— Ето че отново се срещаме, Таерин — прошепна чудовището и пипалата около устата му се размърдаха, — ти стигна далеч, по-далеч, отколкото очаквах, но дори и така не можа да попречиш на плановете ни. Това е краят на нелепото ти съществуване.
Младият жрец усети как невидими скоби хващат мозъка му като в менгеме. Изпищя от болка и долепи длани към главата си, а после падна на колене.
— Наистина ли мислеше, че можеш да ме спреш, млади жрецо? — попита садистично Прастария.
— Аз мога — долетя познат глас и Таерин усети как скобите се отпускат. Падна на земята като марионетка с прерязани конци и успя само да се обърне назад, стенещ, за да види сивокосата магьосница и нейната дъщеря, застанали лице в лице с чудовището.
— Лерта — прошепна предводителят на Великата раса, — очаквах те. От деня, в който ме призова, те очаквах.
— За какво се върна, Ми-Го? — попита магьосницата. — Това вече не е твоят свят. А и никога не е бил. Нима мислиш, че Кракена ще те възнагради? Той, който жертва родния ви дом, за да ви пръсне из безкрая отвъд небето? Който позволи Великата раса да изчезне? Който те превърна в дресирана мишка, подскачаща при всяка заповед на Черния крал и неговия домашен любимец, безумеца Агамон? Колко ниско си паднал само!
— Достатъчно! — изкрещя Прастария и с едно движение свали дрехата от тялото си.
Таерин едва не припадна. Туловището на предводителя нямаше нищо общо с формите на живот, които се срещаха на Тарр. То бе конусовидно и с нездрав зеленикав цвят, а вместо с крака, се придвижваше със странни крайници, напомнящи смътно лъчите на морска звезда. Щипките, с които завършваха ръцете, гневно щракаха във въздуха, а недоразвитите криле плющяха неуморно зад гърба му.
— Аз съм толкова стар, колкото не можеш да си представиш, Лерта — гръмна противният жужащ глас на съществото, — и видях ума ти! Не можеш да ме спреш!
— Но тя не е сама — намеси се Алтира, — удържахме те веднъж, в Гората. А сега ще те довършим.
Двете вълшебници — майка и дъщеря — притвориха очи и Таерин усети как около тях се издига успокоителна сила, магическо поле, което наложи неземно спокойствие в целия лазарет, независимо от присъствието на кошмарното чудовище, накарало болните да закрещят от ужас при вида му. В този момент жрецът разбра, че поне тук няма как да се появят още скелети.
— Използвате сила на богиня, която вече не съществува — изсъска Прастария. — Вижте какво имам аз!
Той размаха с крайниците си във въздуха и страховитият триъгълник, погълнал без остатък Сталкера на Мрака, се появи отново във въздуха, след което тръгна към Алтира и Лерта. Двете присвиха очи и триъгълникът замръзна във въздуха.