Прастария изжужа разгневен и започна да напява странните наричания на архаичния си език:
— Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мачв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн!
Триъгълникът отново тръгна напред.
Санпар, сияйната столица на човешкото кралство, се бе превърнала в истински пандемониум. Ордите от скелети крачеха по улиците и убиваха, когото сварят, независимо дали бе човек, джудже или елф, жена, дете или старец. Проправяха път единствено войските на черните елфи и елитният корпус минотаври от остров Миной, тръгнал към двореца на Балдуин.
И все пак, столицата отказваше да падне. Обикновени хора, които пазеха семействата си, вземаха каквото оръжие сварят и се изправяха срещу мъртъвците, като ги натрошаваха на части с вили и лопати. Джуджета с тежки брадви превръщаха скелетите в купчини кокали, които никоя магия не можеше да съживи. А в последния момент оцелелите орки изненадаха и свои, и чужди и се обърнаха срещу скелетите, като спряха разрастването на немъртвата армия.
Никой от тези воини обаче не можеше да спре корпуса от рицари на черните елфи, които обикаляха града и сееха смърт навсякъде, откъдето минат. Остриетата им безмилостно покосяваха хората, независимо дали става дума за паладини, мускетари или обикновени граждани и селяни.
Тогава дойдоха светлите елфи — първо тези, предвождани от Рисафай, а после и основната част, последвала Камарай. Воините от Гората на Всемайката се нахвърлиха върху унищожителите на прекрасната си родина с ярост, която изненада и самите тях. Една по една черните фигури падаха, поразени от стрелите на елфическите рицари, а аристократите от Иррхас-Аббат заотстъпваха пред яростта на своите уж слаби братовчеди.
Ала един от черните елфи не се впечатли от всичко това и продължи да сее смърт сред околните, като не спираше да се смее подигравателно на ставащото около него. Лорд Агамон се биеше едновременно с меча и кинжала си и нямаше случай, в който да удари, а острието му да не се обагри в кръв.
Накрая албиносът се изправи пред Рисафай, който, когато го видя, се втурна към него с викове:
— Убиец! Предател!
Но Рисафай не бе воин като Белия крал и умря мигновено. Агамон блокира удара на меча и заби кинжала си в гърлото му, след което изтръгна гръкляна от раната и го изяде пред втрещения поглед на останалите около него, свои и чужди, които се разбягаха, обзети от погнуса.
Освен трима.
Камарай и Тамарай наблюдаваха смразени варварския начин, по който бе убит чичо им, а Казарада застана между тях. Вампирката знаеше, че вече не може да каже нищо.
Агамон ги забеляза и избърса кръвта от устните си.
— Първият път явно не ти стигна — отбеляза черният лорд, когато забеляза Тамарай, — изглежда все пак са успели да те спасят. Нищо, така мъката им, когато те убия окончателно, ще бъде още по-голяма.
— Този път ти си този, който ще умре — отвърна спокойно Тамарай, — а и не съм сам.
— Трима на един? — повдигна вежди Агамон.
— Това съотношение ти хареса срещу Белия крал, нали, жалък пес такъв? — процеди Камарай, а в гласа му прозвуча цялата болка, която бе изпитвал през годините от смъртта на първата си любов Инувиел.
— Този разговор взе да се проточва — отвърна с отегчен тон Агамон.
И нападна.
Венсан и Мюлер застанаха рамо до рамо пред групата от най-добри паладини и мускетари, които трябваше да охраняват краля. Самият Балдуин стоеше най-отзад, но само заради настояванията на благородниците. Беше навъсен, обкован с броня от глава до пети, с тежък меч, но и с пистолет, който да използва срещу враговете си.
Елитният корпус минотаври си бе проправил път до двореца без особени усилия и сега копитата на бикоглавите същества тъпчеха градините му. Бяха строени във фаланга, в чийто център бе техният предводител, жестокият Бракадаз. Животинският му поглед оставаше все така тъп и безчувствен, а ръцете му бяха изцапани с кръв до лактите.
Мускетарите вдигнаха оръжията си — мускети и пистолети — и стреляха към минотаврите. Онези обаче имаха огромни като кули щитове, които вдигнаха пред себе си и поеха залпа на огнестрелните оръжия. След това се втурнаха напред с мучене, като стадо бизони.
Рицарите и мускетарите не отстъпиха под напора им и скоро кръвта обагри камъните по пода на кралския дворец. Пъргавите воини с шпаги промушваха съществата с глави на бикове, докато бронираните рицари се изправиха срещу по-едрите представители на минотаврите, чиито рамене носеха главите на бизони или биволи. Въпреки съветите на Мюлер и Венсан, Балдуин се хвърли в битката, размахал меча си, който посече мнозина от съществата.