Лоша рана, помисли си Казарада. Не кървеше много, но щеше да го заслепи. Този Агамон си знаеше работата.
На няколко пъти вампирката се опита да го изтласка назад и да влезе в единоборство с него, разчитайки на по-голямата си сила, но успя да го направи само веднъж и тогава той изрече дума — ф’хтагн — която я оттласна назад. По всяка вероятност магия, оставена му от Влъхвите.
Битката не вървеше добре. Встрани от тях рицарите на светлите и черните елфи бяха подновили схватката си, но никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Растяха единствено труповете, от които с разпукване излизаха още скелети, които се отправяха през околните улици към все по-оредяващите защитници на града. Джуджетата и оцелелите паладини и мускетари бяха организирали защита за жените и децата, но и тя нямаше да удържи, ако мъртвите продължат да прииждат.
Но Казарада нямаше време да се тревожи за това. Агамон отново нападна и този път мечът му уцели закъснелия само за миг със защитата си Камарай в бедрото. Брат му извика и нападна, а Агамон остави кинжала си в рамото му. Тамарай изпъшка и бе принуден да отстъпи назад.
Дори заедно не можеха да победят този луд, разбра Казарада. Когато видя кинжала в рамото на Тамарай обаче, вампирката разбра как противникът им може да бъде обезоръжен и си даде сметка, че тя единствена има шанса да издържи на такава рана.
Беше рисковано. Слънцето залязваше, но и последните му лъчи можеха да са фатални, ако люспестата ѝ броня бъде разкъсана. Ала нямаше друг избор. Не можеше да остави двамата братя да паднат под ударите на лудия, отнел живота на Белия крал и чичо им.
Казарада се стрелна напред със зверско ръмжене — очевидна атака, която целеше да предизвика реакция от страна на лорд Агамон. Черният елф вдигна меча си и прониза вампирката право в гърдите.
Още когато стоманата навлезе в тялото ѝ, тя разбра, че раната е смъртоносна. Имаше нещо неестествено в острието, не така гибелно като среброто, но достатъчно силно, за да я довърши, някаква отровна магия, която започна да изпива силите ѝ.
— НЕ! — изкрещя Камарай с вика на душа, разбрала, че ѝ предстои да отиде в ада.
— Довършете го! — изсъска вампирката и стисна Агамон за китките. Червените очи на албиноса се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, а мечовете на двамата братя пронизаха тялото му. Въпреки това злото му лице се изкриви в усмивка и с последния си дъх той пророни:
— Ще страдат за теб… — след което падна мъртъв.
Казарада залитна назад и също щеше да падне, ако не беше Камарай, който я подхвана нежно въпреки собствената си рана.
— Не ме пускай — прошепна Казарада.
— Не си отивай — проплака в отговор зеленокосият елф, а от очите му капеха сълзи.
— Таерин! — извика Тамарай. — Той ме спаси от черното острие! Ще може да помогне и сега!
Казарада знаеше, че никой не може да помогне, но нямаше сили да им го каже. Главата ѝ клюмна върху гърдите на Камарай, а рицарят я понесе към лазарета, следван от брат си.
Таерин следеше като хипнотизиран сблъсъка пред себе си, останал последен в лазарета. Болните се бяха разбягали — кой тичешком, кой с пълзене — при истинския вид на Прастария, кощунствена форма на живот от свят, който нямаше и не трябваше да има нищо общо с техния.
Но жрецът бе останал, неспособен да откъсне поглед от съревнованието. Не му бе нужно да е магьосник, за да осъзнае, че предводителят на Ми-Го печели. Страховитият триъгълник с непознат цвят приближаваше неумолимо към Лерта и Алтира, а всяка минута от схватката изпиваше силите им. Косата на по-старата магьосница бе побеляла напълно, а сега дъщеря ѝ бе тази, която посивяваше.
Тяхната лековита, изцерителна магия бе безсилна срещу изчадието от миналото, си каза Таерин и в същия момент осъзна защо е така. Лерта бе могъща в това да изцерява страдалците от техните мъки, по този начин бе победила воина, наричащ се Легион. Това същество обаче бе щастливо от злочестието, в което се е превърнало съществуването му, и искаше да го прехвърли на целия останал свят. Такава заплаха не можеше да се рационализира, не можеше да се договориш с нея, не можеше да я умилостивиш или спасиш. Тя трябваше да бъде унищожена, така както повеляваше неговият бог Рамакар.
И той бе единственият, който можеше да го направи. Разбра го, докато магията на Прастария приближаваше все повече и повече към остаряващите пред очите му жени.
Ми-Го беше като бацил, инфекция, чуждо тяло в техния свят, също както нараняването или болестта разяждаха тялото на болния. И можеше да бъде победен само по един начин.
Таерин се изправи и застана зад Лерта и Алтира, въпреки предупредителните погледи, които те му хвърлиха. Лицето на черния елф се изкриви и той отвори съзнанието си, готов да поеме удара на Прастария.