В ума му се удари нещо като черен таран, невъобразима сила от незапомнена древност. Той разбра какво представлява триъгълникът — портал към ада, през който предводителят на Великата раса засмуква душите на жертвите си право към пипалата на Кракена. Рана в света, която той трябваше да затвори.
Атакува, както го бяха учили в Иррхас-Аббат, с цялата сила и ярост, на която бе способен, готов да отдаде душата си за това. Триъгълникът спря на сантиметри пред лицата на Лерта и Алтира, а след това се върна обратно към Прастария.
Таерин простена, когато Ми-Го насочи цялото си внимание към него и железните скоби отново затегнаха мозъка му. Двете вече престарели жени пред него извикаха нещо, очевидно освободени от магията на чудовището, но Таерин не ги чу.
Триъгълникът зае цялото му съзнание и светът около него се превърна в тунел, по който трябваше да го бута. Кървави сълзи потекоха по бузите му, когато Прастария увеличи натиска си, ала Таерин не се отказа дори когато кръв рукна и от носа, и от ушите му.
Лерта и Алтира задействаха ново заклинание и Таерин видя как от триъгълника изхвърчат души на елфи, на джуджета, на хора, на всички същества, които Прастария бе поразил, дори на Сталкера на Мрака, който излетя като ангел и му каза нещо окуражително, което жрецът не разбра.
Ми-Го изсъска разгневен и усили натиска до върховния предел на собствените си сили. Странна зеленикава слуз изби по тялото му и той изкрещя отчаяно, когато Таерин направи още една крачка и избута триъгълника до огромното му туловище.
Черният елф чувстваше, че мозъкът му е изпепелен и вероятно ще прекара остатъка от живота си като идиот, но все още имаше сили за последния удар.
Таерин изкрещя и запрати триъгълника в тялото на Прастария, който нададе писък на върховно отчаяние и се разпадна на кощунствена субстанция, която изтече в създадения от него триъгълник.
А след това адският портал се затвори.
Окървавен, обезсилен и изгубил разсъдъка си, Таерин падна по очи.
Миг по-късно го обгърна милостивият мрак.
Глава двадесет и четвърта
Алтиарин отвори очи. Не знаеше кога точно ги е затворил и нямаше представа колко време е пътувал във вихъра, всмукал го в пръстена на Черния крал. Нещо му подсказваше, че едва ли е минало много време, макар пътят да му се бе сторил дълъг цели векове.
Елфът се огледа. Намираше се на дъното на нещо като сив кладенец. Стените му бяха осеяни с ангели, приковани за Колела на Мъчението. Сред тях имаше Сталкери на Мрака, но и Ангели на Светлината, с бели криле. Стенанията на съществата изпълваха въздуха.
Алтиарин свали поглед от тях и видя, че не е сам.
В кладенеца имаше стара жена с кафява роба. Тя бе седнала на земята и изглеждаше безкрайно уморена. До нея бе коленичил млад мъж с красиво лице и златиста коса. Неизразима доброта се четеше на лицето му, което се разшири от топла усмивка, когато видя Алтиарин.
До тях, изправен, стоеше воин, обкован в броня от глава до пети, с алебарда, преметната на рамо. Черен конусовиден шлем скриваше цялото му лице, освен смръщените очи.
— Алтиарин — каза младежът и се изправи, — очаквахме те.
— Кои сте вие? — попита черният елф.
— Не можеш ли да се сетиш? — попита младежът и се усмихна по-широко.
— Казах ти, че го надценявате — изръмжа бронираният.
— Не е така — обади се възрастната жена, — той е Избраният.
— Избран за какво? — не разбра Алтиарин.
— Как? — усмихна се още по-широко младежът. — Да спасиш Тарр. Да ни наследиш на върха.
— Да ви наследя? — повтори Алтиарин. — Ще попитам отново. Кои сте вие?
— Наистина ли не можеш да ме познаеш? — отново се обади бронираният. — Та нали през цялото детство те учеха да отговаряш на призива ми. Младостта ти мина под моя знак.
Черният елф погледна към воина и внезапно разбра с кого разговаря.
Преглътна.
— Рамакар — прошепна той.
— А аз съм Томан — усмихна се лъчезарно младежът, — както можеш да се сетиш, това тук е мама.
— Всемайката — каза Алтиарин и инстинктивно падна на колене.
Старицата му се усмихна.
— Наистина няма нужда от това — каза тя.
— Изправи се — Томан му подаде ръка и елфът се изправи на крака.
— Изживя много — продължи младежът, — повече, отколкото заслужава, който и да било.
— Приятелите ми… — отвори уста Алтиарин.
— Умират — каза тихо Рамакар, — като нас.
Елфът се сепна, но възрастната жена плесна сина си по рамото.
— Не го плаши, Рамакар! И без това му се събра в повече.
— А голямото изпитание тепърва предстои — отвърна бронираният.