— За какво говорите? — попита Алтиарин.
— Алти — каза Томан така, сякаш го бе познавал цял живот. А може би наистина беше така.
Богът постави длани върху раменете на елфа.
— Нямаме право да те молим за това и ще разбера, ако откажеш. Ако нямаш повече сили, ще те разбера.
Тогава ти обещавам, че те очаква само покой. Кракена няма сили да се докосне до душа, чиста като твоята.
— Да ме молите за какво? — отвърна Алтиарин. Чувстваше се глупаво, но в този момент, пред лицето на светлия бог и в присъствието на майка му, се почувства по-сигурен от когато и да било.
— Миракин ни предаде — каза Рамакар, — и сега сме затворени в пръстена му. Никога няма да можем да излезем.
— Нашето време свърши — каза Всемайката, — но ти можеш да се освободиш. Това е, което Черния крал не знае. Той те изпрати да умреш с нас, познал отчаянието от гибелта на боговете, без да знае, че можеш да спреш и него, и неговия господар. Можеш да спасиш приятелите си. Можеш да спасиш всички.
Алтиарин се замисли върху думите ѝ, след което кимна.
— Как? — попита, макар да подозираше, че отговорът няма да му хареса.
— Томан ни показа начина — каза Всемайката, — приживе, когато се раздели с тленното си тяло.
— Вече сме уморени, Алтиарин — каза Томан, — повече нямаме сили да изпълняваме дълга си на богове.
— Не че свършихме голяма работа досега — обади се Рамакар. — Не успях да защитя родния си свят и се скарах с брат си и майка си.
— Това е минало, Рамакар — отговори Всемайката, — може би е в нас вината, че те пуснахме сам срещу Кракена.
— Минало-заминало — допълни Томан, — ти си бъдещето, Алтиарин. Ще приемеш ли нашите сили?
Алтиарин отстъпи назад.
— Но как?
— Само дай съгласие — отвърна Всемайката — и не се плаши, каквото и да става.
Черният елф прехапа устни.
— Вие ми предлагате да стана бог — каза накрая той.
— Няма да е толкова лесно — отвърна Рамакар, — преди това ще трябва да победиш Миракин и господаря му. Можеш ли да го направиш?
Алтиарин се замисли, но само за миг.
— Трябва — отвърна накрая простичко той.
Рамакар кимна одобрително, а Томан отстъпи назад и прегърна майка си.
— Не се страхувай, Алтиарин — каза светлокосият млад бог, — никога повече не се страхувай. Всичко ще бъде наред.
След това се обърна към брат си и му се усмихна.
— Чакайте! — внезапно извика Алтиарин.
Боговете спряха и го погледнаха въпросително.
— Размисли ли? — попита Рамакар.
— Не — поклати глава Алтиарин, — но трябва да знам нещо.
Всемайката го погледна въпросително, но Томан разбра.
— Лертиена — каза Изкупителят, — и Лерта.
— Двете си приличат толкова много… — прошепна Алтиарин — любовта, която изгубих и тази, която ме спаси. Как е възможно? Нима е случайно?
— Не — отвърна Томан, — не е случайно. Когато Камрасин и Дум’йас дадоха Лертиена на демона от отвъдното, аз спасих душата ѝ. Но тя бе неутешима, че те е изгубила. Затова я върнах към нов живот, в същото време, но на различно място, така че да те срещне отново, макар и без спомен за първата среща.
— Но как е живяла едновременно в две тела? — зяпна елфът.
— За боговете времето е само една посока, в която успоредните прави се пресичат — усмихна се Томан, — а и какво значение има как? Важното е, че е с теб. Че винаги е била с теб.
— Благодаря — успя само да промълви Алтиарин, макар да му се стори съвсем, съвсем недостатъчно.
— Няма за какво — отвърна Томан, — това ми бе работата. А сега ще бъде твоя. Мамо…
— Синко — отвърна Всемайката и прегърна светлокосия си син.
В този момент Рамакар свали алебардата си и удари първо Томан, а после и майка си. Двете божества се разпаднаха на светли искрици, които потънаха в оръжието на бога на войната, а усмивките така и не напуснаха лицата им, дори пред смъртта.
— Какво направи? — попита ужасен Алтиарин.
— Това, на което се обрекох — отвърна Рамакар и вдигна алебардата към елфа, — време е и ти да направиш същото. Вдигни меча си!
В този момент черният елф установи, че не е изпускал оръжието си, а след това изпълни заповедта на своя някогашен бог, макар да не бе сигурен какво точно да направи.
— Удряй смело и точно, Алтиарин — каза Рамакар — не повтаряй моите грешки. И…
Богът се усмихна.
— Кажи на Таерин, че се гордея с него.
С тези думи Рамакар атакува — широка, церемониална атака в дуел, която го остави незащитен. Алтиарин избегна удара, а ръката му сама се стрелна напред. Мечът му се заби в гърдите на древния бог, а черните доспехи изчезнаха от тялото му, като разкриха лицето на младеж също толкова красив, колкото и Томан, но с тъмна коса.