— Благодаря ти — усмихна се божеството и се разпадна на светли искри точно както брат си и майка си. Искрите влязоха в меча на Алтиарин, който не можеше да проумее какво е направил, и след това проникнаха в тялото му, а в следващия миг черният елф разбра всичко. Познание за целия свят на Тарр, за селенията отвъд него и за всяко живо същество изпълниха съзнанието му, чийто обхват се разшири хилядократно, за да поеме новата информация за това какво трябва да се направи оттук нататък.
Очите на Алтиарин засияха в златно, а плащът на гърба му се превърна в дълги тъмни криле.
Черният елф, победен на върха на Поднебесната кула, престана да съществува, а новият бог се издигна нагоре с няколко махвания на тъмните криле. Ангелите наоколо, негови бледи подобия, бяха свободни и се подготвиха да помогнат на новия си господар, но Алтиарин вдигна ръка.
— Не — поклати глава той, — аз все още съм Алтиарин и тази битка е моя.
А след това излетя от кладенеца.
До основите на Поднебесната кула и вече далеч от огромните пипала, които отравяха морето наоколо, Римиел и Кариел продължаваха своята безкрайна битка. И Римиел осъзнавате, че я губи. Ухапванията на противника изпиваха силите му, а неговите собствени не бяха способни да нанесат никаква вреда. Кариел се биеше с широка, кървава усмивка, сигурен в победата си, знаещ, че е по-силен от творението си. Древният вампир бе изпил прекалено много кръв, но това не бе всичко. Така, както Римиел се поддържаше от любовта на Алтира, Кариел черпеше от омразата и кръвопролитията по света, а сега той свършваше. Силите на противника му — също.
Неспособен да поддържа височина Римиел падна на едно коляно на земята, а Кариел кацна до него, хвана го за врата и го издигна нагоре.
— Надявам се, че вече си осъзнал провала си — рече сивокосият, — това е краят ти, Римиел. Повече никога няма да срамиш нашия род!
— Ако Черния крал успее, повече няма да има наш род — уморено отвърна Римиел.
— Така да бъде! Оцеляват само силните! — отвърна черноокият, разтвори хищно уста, заби кучешките си зъби в шията на противника си и започна жадно да смуче последните капки от кръвта му.
И Римиел реши да го остави. Дори му даде нещо повече. Цялата любов, която Алтира му бе дарявала през годините, всичката обич и светлина, които изпълваха съществото му — той ги даде на своя нападател.
А Кариел не можеше да ги понесе. Черните му очи се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, и се опита да се откъсне от Римиел, но той го задържа, докато сивокосият не изсмука всичко.
След това го отблъсна от себе си. Кариел се опита да каже нещо, но само се задави, а в следващия момент устата му се овъгли, последвана от останалата част от лицето и накрая от тялото. Първият вампир застина за миг — кошмарна фигура от черна пепел, а после повя вятър и той изчезна завинаги.
Римиел се усмихна и, запазил един последен светъл спомен за Алтира в сърцето си, падна безжизнен назад.
Черния крал прекъсна заклинанията си, когато усети как ръката му се изтласква назад и сивия пръстен изплюва смътно познатата фигура на крилат бог с огромни черни криле, златни очи и ореол, сияещ около гъстата тъмна коса.
— Какво? — отвори уста Миракин, след което се разсмя. — Те са те направили бог! Жертвали са се и са ти дали силите си! Но това е просто великолепно! Закъснял акт на саможертва!
Внезапно лицето му се изкриви от злоба.
— Но те закъсняха, Алтиарин! Сега аз съм единственият бог на този свят, а моите сили са тези на Кракена, мощта на самия Хаос! Ктхулу ф’хтагн!
С тези думи Черния крал разпери ръце. Пипалата зад гърба му избълваха нова струя чернилка и от нея се издигнаха тъмни вихри, които сияеха в цветове, невиждани от никого в Тарр.
Алтиарин обаче не трепна, а на свой ред вдигна меча си, който засия в златно и погълна цялата негативна енергия, призована от Кракена.
Миракин изръмжа и започна да нарежда още и още заклинания. Черни светкавици, демонични сияния, страховити същества от низши селения на съществуванието се изстреляха напред и обкръжиха Алтиарин — напор, който можеше да прекърши дори и бог. Цялата мощ на Хаоса, от всички нива на битието, се изсипа отгоре му и крилатият воин падна на едно коляно, но така и не изпусна сияйния меч, който бе анатема за силите на злото и ги изпарявате с присъствието си.
Внезапно атаките прекъснаха, а с тях угасна и сиянието на меча. Крилете се отпуснаха на гърба на Алтиарин и той ги почувства почти като своето старо наметало, с което бе напуснал Иррхас-Аббат преди близо век и половина.
— Хмм — свали ръце Черния крал. На лицето му се изписа разочаровано изражение, — силите ни се неутрализираха. Предполагах, че Кракена е по-могъщ и няма да загуби от някакво новосъздадено богче.