Алтиарин се изправи и вдигна меча си, превърнал се в обикновено оръжие.
— Знаеш какво означава това, нали?
— Да — отвърна Миракин и на свой ред изтегли меча си, оръжие, върху чието острие бяха изписани тъмни руни, от които обаче в момента не се излъчваше никаква сила, — означава, че ще се бием като в добрите стари времена, стомана срещу стомана. Има нещо романтично в това, не мислиш ли?
— Битка на честта — кимна Алтиарин, — доколкото все още имаш такава, татко.
— Моля те — присмя се Миракин, — синко. Няма да има никаква битка на честта. Аз бях най-великият герой на черните елфи, а ти си един беглец. Това няма да е битка, а заколение.
Миракин нападна, а мечът му се срещна с този на Алтиарин. Двамата започнаха дуела за края на света, а Алтиарин напълно осъзна хвалбите на баща си. Миракин наистина бе ловък и умел боец, ненадминат майстор на меча от своето време, владеещ цялото изкуство на битката с хладно оръжие и в същото време ползващ свободно всички подлости, на които бе научен.
За последно обаче бе въртял меча си преди две хилядолетия, а оттогава фехтовалната техника се бе развила много — повече, отколкото един зает със заклинанията си владетел можеше да предположи. Не помогнаха нито умението му, нито подлите му номера.
Накрая черният меч излетя от ръцете на Миракин, а самият Черен крал падна на колене.
Алтиарин опря острието на оръжието си в гърлото му.
— Имаш ли последни думи, които да кажеш? — попита тихо той.
— Молитва? — усмихна се Миракин с горчивина. — Та аз съкруших старите богове. А на теб не бих се молил никога. И все пак…
Черния крал погледна замислен към сина си.
— Гордея се с теб, синко. Сбогом.
— Сбогом, татко — отвърна Алтиарин и въпреки всичко гласът му потрепери.
След това отсече главата на владетеля от Иррхас-Аббат, защото така се правеше с чудовищата. В мига, в който животът напусна тялото на Миракин Алтиарин усети да го изпълва прежната сила и полетя във въздуха, вдигнал сияйния си меч. Мина през пипалата на Кракена като сърп през житни класове и го изхвърли завинаги от своя свят, а богът-демон, носител на Хаоса, дори не можа да изкрещи.
А след това засия като слънце и се издигна над Иррхас-Аббат.
Епилог
Винаги съм мечтал да бъда върховен жрец на Иррхас-Аббат и никога няма да забравя деня, в който тази моя мечта се превърна в реалност. Това бе малко след като Прастария предводител на великата раса Ми-Го падна в жертва на собствената си магия, ала успя да открадне разума ми в предсмъртната си ярост. Но все пак частица от мен остана жива и аз помня сълзите на Тамарай, който милваше ръката ми, докато лежах в лазарета със слюнка, течаща от зяпналата ми като на идиот уста, както и безполезните опити на отиващите си от старост Лерта и Алтира да ме спасят. Чух риданията на Камарай, докато се тресеше над тялото на смъртно ранената Казарада и съжалих, че нямам сили дори да произнеса нещо успокоително, а още по-малко да помогна.
Тогава сред нас се яви новият ни бог, великият Алтиарин, с могъщи криле и сияен ореол, обкръжен от небесно войнство на ангели. Римиел, вампирът от Леса на Всемайката, вървеше редом с него, както по-късно разбрах — възкресен като божество от своя най-добър приятел. Двамата хванаха за ръце Лерта и Алтира и с очите си видях чудото на апотеоза, начина, по който умиращите старици се превърнаха във вечно млади богини, за да застанат редом до любимите си на небето.
Помня думите на Алтиарин, който ми нареди да се изправя и ми даде сила — да изцеря ранените, сред които бяха и моите близки, да успокоя душите на онези, минали от другата страна, където, уви, ми бе забранено да пристъпя. Помня учудването на Камарай, когато му предадох заповедта на Алтиарин да поведе единния народ на елфите като крал, радостния смях на излекуваната Казарада, която се хвърли върху врата на новия владетел, целувката на Тамарай, когато, признавам — на своя глава, му дадох поста на Защитник на Храма и така го превърнах в свой консорт. Маже би се чудите дали това не ми е спечелило неодобрението на моя нов бог Алтиарин, ала аз долових докосването до съзнанието ми и чух за последните думи на Рамакар към мен, които никога няма да забравя. Сега вече зная, че небесните сили не се занимават с това да съдят страстите на смъртните, а напротив — готови са да благословят всяка искрена любов.
Венсан се превърна в крал на земите човешки и взе спасителката си Беатрис за своя жена. Буч се възцари над народа на джуджетата. Дори орки, минотаври и сатири получиха опрощение, защото така ми бе заповядал моят бог, а и сам знаех, че след като за мен е било отсъдено да бъда помилван, аз също не бива да бъда строг. Вековната вражда между елфите изчезна с появата на новия ни бог, заедно със злобата между отделните раси.