Нашият свят най-после се измъкна от пипалата на странния отвъден бог, погубил стария ни пантеон в пипалата си, и вече можем да продължим напред. Имаме нови небесни закрилници, които ни обичат и имат само една повеля.
Да се обичаме и ние.
Мисля, че можем да я изпълним.
Послеслов
Казват, че писането е занимание самотно. Това донякъде е така, но зад всяка книга има и други хора, окуражавали и помагали на автора. Така стоят нещата и със „Сказания за Ледената планина“ и нейното продължение — „Черната корона“. Затова и искам да благодаря на хората, без които тези истории едва ли щяха да видят бял свят.
Сред тях са:
~ Явор Цанев, който създаде издателство „Гаяна“ и с него позволи на много талантливи български творци да осъществят мечтите си. За мен е чест, че книгите ми излизат под знака на Колекция „Дракус“.
~ Кети Илиева, прекрасният редактор на книгата. Тя изгреба от текста толкова повторения, колкото има песъчинки на плажа.
~ Силвия Петрова, моята сестра по писане, която никога не спря да вярва в Алтиарин, Лерта и Римиел.
~ Ивета Атанасова, Искрен Иванов, Петя Иванова и всички приятели от фентъзи клуб „Цитаделата“, които винаги са ме подкрепяли, дори когато съм смятал, че в писането ми няма смисъл.
~ Бранимир Събев, който винаги ми е удрял едно рамо като автор. Със съвместната ни работа по „Мечове в леда“ започна и цялата ми авантюра по „Сказанията“.
~ Адриан Лазаровски, без когото едва ли щях да продължа да следвам пътя на твореца. Благодаря ти, приятелю. Знам, че оттам, някъде горе, продължаваш да ме подкрепяш.
На второ място трябва да спомена хората, чието творчество по един или друг начин ми е помогнало да напиша „Черната корона“. Авторите, които са ме вдъхновявали през годините, са много, но сред тях особена роля за написването на тази книга заема Хауърд Лъвкрафт. Умишлено съм намигнал към неговите истории за великия Ктхулу, с охота възползвайки се от призива, който той е отправил още приживе към други автори, а именно — да използват свободно мотиви от неговото наистина безсмъртно творчество, като в същото време си позволих да тръгна в моя си посока, а не просто да следвам отъпкания от него път.
И накрая, но не и по значение, благодаря на вас, читателите, които проследихте това ледено приключение до края.
Искрено ваш: Александър Драганов