Изкашля се, почака да види как ще реагира тя и след като го погледна, заяви твърдо:
— Да. Ще го сторя. И ще ви кажа защо. Няма никакво значение дали така ще убия капитан Леърд или не. Ако е успяла, значи ще е в безопасност, когато избухне ракетата. Ако не — тогава тъй или иначе всички ще умрем. Няма значение дали няколко дни по-рано или по-късно.
Нет не отговори, но и двамата знаеха, че не е истина. Имаше значение. Независимо дали ставаше дума за няколко дни, години или дори часове. Важното бе, че той щеше да ги убие, а не супербомбата на мороните.
Въпросът на Нет бе неправилно зададен. Вече не бе нужно да прави каквото и да било. Трябваше просто да изчака нещата да поемат предварително определения си ход. Още тридесет и шест часа и компютърът ще изпрати радиосигнал до втори компютър, разположен в управлявано само от машини и електроника отделение на стотици километри оттук. Скоро след това щяха да стартират четирите ICBM, които от осемдесет години чакаха там да бъдат задействани. Хартман и за секунда не се усъмни, че още функционират. Четири ракети бяха прекалено малко, но все пак достатъчно, за да превърнат с ядрените си бойни глави Черната крепост на мороните в радиоактивен облак.
Представата за това го изпълни с особено чувство. Не страх, а усещането, че извършва нещо непозволено. Светът на атомните бомби не съществуваше от половин век насам. Нямаше правото като може би единствената останка от онзи изгубен свят да съживява отново неговото най-голямо безумие. Питаше се дали хората си бяха взели някаква поука от това, което се случи с техния свят.
Срещна отново погледа на Нет и прочетете същия въпрос в очите й. Извърна се грубо, стреснат и уплашен. После отново погледна към дигиталния часовник. Оставаха им още…
3.
— … Тридесет и пет часа и около петдесет минути — осведоми ги Черити и смъкна ръкава си надолу.
— Моля? — попита Стоун.
— Казах: Още по-малко от тридесет и шест часа — отвърна Черити, — докато Хартман изстреля ракетите си.
След точно премерена пауза тя продължи:
— Ако има нещо, което сте забравил да ни кажете досега, Стоун, ще се наложи да побързате.
Стоун я изгледа с възмущение, което не бе престорено.
— Мислех, че поне вие сте разбрала. Аз съм на ваша страна, капитан Леърд.
Черити не отговори. Стоун продължи с упрек:
— Всичко това тук бе моя идея. Забравихте ли?
— Е, да… — обади се колебливо Скудър.
— Остави го — отбеляза Гурк подигравателно. После се огледа демонстративно: — След всичко, което се случи досега, може да се каже, че идеята ти бе отвратителна. Можехме да сме вече мъртви.
— Грешка — коригира го Скудър спокойно. — Ние сме вече мъртви, малкия.
— Престанете — реагира остро Черити.
Не толкова, за да прекрати спора между двамата, а защото темата й бе неприятна. Кой обича да говори за собствената си смърт?
Гурк понечи да отговори, но все пак реши да замълчи. С две-три бързи крачки Черити премина покрай него и Скудър, за да се присъедини отново към Френч.
Той все още куцаше. Очевидно при падането се бе наранил по-тежко, отколкото бе предполагала. Видът му й причини болка. Това бе един от онези глупави, излишни нещастни случаи, които просто не биваше да се случват.
— Далече ли е до лагера на твоите хора? — осведоми се тя.
Имитацията на мравешко лице, изработена от гума и коса, се извърна към нея. Отговорът дойде след известно колебание. Ясно си личеше страхът му.
— Не е далеч — отвърна Френч. — Но не зная, дали ще успеем.
— Защо? — Черити застана нащрек.
Автоматично вдигна глава и огледа коридора отпред, който след една дузина крачки отново се разклоняваше.
Френч, изглежда, отгатна мислите й, защото направи отрицателния жест на мороните и обясни:
— Тук долу рядко се мяркат паяци. Но ще трябва да преминем през Мъртвата зона.
Черити не го попита какво има предвид под Мъртва зона. Комуникацията между членовете на групата и Френч се бе оказала достатъчно трудна. Френч говореше странен английски и често трудно се разбираше какво иска да каже. Речникът му бе на човек, израснал в напълно чужда обстановка. Използваше същите думи като останалите, но често те означаваха нещо друго.
Понечи да изрече някаква баналност, за да го успокои, но точно в този миг по пода под краката им премина лек, но осезаем трус. Миг по-късно се разнесе далечен грохот.