— Какво беше това? — попита уплашено Скудър.
Черити спря и се ослуша. Грохотът постепенно стихваше, подът също престана да трепери. Твърде често бе чувала подобен звук и знаеше добре какво означава.
— Експлозия — промърмори тя.
— Нашите приятели, изглежда, имат неприятности — обади се Гурк.
Скудър погледна въпросително Черити:
— Лестър?
— Един човек срещу екипажа на цялата тази космическа станция? — Черити поклати глава.
Ако бе вярно това, което всички предполагаха, Лестър бе нещо повече от един човек. Вероятно дори бе невъзможно да бъде убит. И все пак… Срещу него се бяха изправили хиляди противници.
— Според мен добре ги държи в шах — ухили се Скудър. — Може би това обяснява защо все още сме живи.
Черити отново не успя да отговори, защото втора, по-силна експлозия разтърси станцията. Миг по-късно се разнесе някакво пищене, от което ги заболяха ушите. Очевидно алармената сирена на мороните.
Извърна се отново към Френч и го подкани.
— Да продължаваме. Докато са заети с друго, имаме по-голям шанс.
Отново съжали, че не може да види лицето зад маската, защото и този път Френч се поколеба твърде дълго, за да успее да скрие несигурността си. После скочи твърде рязко и закуца пред нея по коридора.
Воят на алармените сирени и треперенето на пода престанаха. Отново до ушите им се разнесе тътен. Сега вече Черити не бе напълно сигурна дали онова, което чуха, действително е било експлозия. Не за първи път, откакто се бяха доверили на Френч да ги води из странния лабиринт, тя усети ледени тръпки. Отново се запита какво са сторили нашествениците морони с огромния орбитален град. Станцията се бе променила по невероятен начин. Изкуственият свят на тридесет и шест хиляди километра над земната повърхност, из който се движеха, се състоеше от части, направени сякаш не от две, а от половин дузина различни култури. В първия момент орбиталният град й се бе сторил почти непроменен, защото новите му собственици не бяха променили нищо в основната конструкция. Коридорите и помещенията бяха същите както преди нашествието. Асансьорите и шлюзовете за снабдяване с въздух се намираха на познатите им места. Дори малките указателни табелки до вратите, които предпазваха посетителите на орбиталния град да не се заблудят, все още висяха по местата си. Но заблудата не продължи дълго. Познатите на пръв поглед коридори бяха пълни с чужди уреди. Самият им вид предизвикваше гадене у Черити. Това бяха объркващи сетивата произведения на една техническа раса, която бе подчинила и разграбила половината Млечен път. Черити дори не бе в състояние да разгадае начинът им на функциониране. До тях се виждаха апаратури, изглеждащи толкова примитивно, сякаш дете бе взело произволни части и бе сглобило прости уреди. Част от апаратурата представляваше безумна комбинация от механични и живи компоненти.
Стените на част от коридорите бяха покрити с нещо, напомнящо на Черити огромната мрежа в гнездото на Царицата в Кьолнската катедрала — плетеница от сиви лепкави нишки, в които и тук, и там имаше големи пулсиращи образувания. Те сякаш се движеха. На Черити й направи впечатление, че Френч много се старае никога да не докосва тези образувания.
— Там отпред — Френч посочи с ръка една врата, която Черити забеляза едва след като погледна два пъти. Цялата бе обвита в сива паяжина. — Мисля, че тук има въздух. Не съм обаче сигурен. Когато идвах последния път, всичко бе… различно.
— Напълно ти вярвам — обади се Гурк. — Иначе едва ли щеше да успееш да стигнеш тук.
Черити го изгледа объркана. Гурк посочи към края на коридора и избърбори:
— Онези там със сигурност имат нещо против.
Черити, Скудър и Френч се стреснаха и едва сега забелязаха три-четири шестокраки същества, появили се иззад завоя. Очевидно мороните бяха също така изненадани като Черити и останалите. Благодарение ма глупавата забележка на Гурк мравките получиха една-две секунди предимство, за да преодолеят изненадата. Веднага откриха огън.
Черити едва успя да се хвърли настрани, повличайки и Гурк със себе си. В следващия миг въздухът между тях бе прорязан от вихрушка тънички светкавици. Скудър с проклятие на уста се хвърли към другата стена, блъсна се в нея и се свлече. Вероятно това неволно падане му спаси живота, защото част от секундата по-късно металната повърхност, където бе стъпил, стана яркочервена от попаденията на четири-пет лазерни светкавици. С удивително самообладание Стоун коленичи, вдигна оръжието си и отговори на огъня. Също като мороните и той не улучи, но неочакваната съпротива спря устрема на мравките в решителния момент.