— При твоите хора. След като уредим това тук. Хайде.
Изговори последните думи съзнателно с остър, заповеднически тон. Каквото и да бе искал да възрази Френч, сега се отказа. Извърна се послушно и пое с широки крачки напред.
Бе толкова горещо, че за малко да не успеят. Поне в едно имаха късмет: Вратата не бе заключена, а механизмът продължаваше да функционира все още надеждно и бързо както преди петдесет години. Тежката бронирана врата се плъзна с едва доловимо бръмчене настрана и освободи входа към асиметрично оформено помещение. Рафтовете и стените тук бяха така натъпкани, че за петимата едва се намери място.
Черити влезе последна в помещението. Тя не затвори вратата, а с жестове обясни на Скудър да държи под око коридора отвън.
— Бързо — обърна се тя към Френч. — Нямаме много време.
— Дори по-малко, отколкото предполагаш — обади се Скудър откъм вратата. — Идват.
Черити се промъкна покрай Френч и отвори напосоки един от шкафовете. Бе претъпкан с неща, които бяха изгубили значението си отпреди половин век: инструменти, резервни части, технически уреди и акумулатори, облекло и пакети с храна. Предположението й се потвърди: Намираха се в един от старите складове. Такива имаше много в периферията на станцията. В крайна сметка в орбиталния град имаше повече от двеста постоянни жители. Бяха предвидени достатъчно запаси, за да се осигури снабдяването на всички тези хора в случай на непредвидени обстоятелства в продължение на цяла една година.
Черити обиколи бързо всички шкафове. Отваряше вратите една след друга, без да открие нещо, което би им било от полза в момента. През това време Френч с помощта на Гурк смъкваше от рафтовете големи и грубо изработени, боядисани в сигнално жълто стоманени бутилки. Това бяха резервоари за кислород, предвидени за персонала по поддръжката. Бяха много по-тежки и неудобни от малките модерни опаковки за преработка и съдържаха запас от въздух, достатъчен за около два часа.
Черити се загледа в двамата мъже и й направи впечатление колко много се напряга Френч, за да вдигне дори само една от бутилките. Попита го как, за Бога, е успявал да мъкне целия този товар до останалите хора.
— Обикновено не навлизам толкова навътре в Зоната на тежестта — отвърна Френч. — А и повече от една не е необходимо.
Значи той рискува живота си, за да осигури запас от кислород само за два часа? Черити се обърка съвсем, но продължи да претърсва склада, Френч и Гурк междувременно струпаха четири от неугледните бутилки кислород до входа. Очевидно Френч предполагаше, че ще му помогнат при пренасянето на плячката.
Зад последната врата, която отвори, Черити откри онова, което търсеше: Прегледно подредени, там висяха дузина сребристи вакуумни костюми. Това не бяха истински астронавтски костюми, а покрити със сребро и алуминий гащеризони, които можеха да предпазят човек от космическия студ или от директната слънчева светлина в продължение на максимум два-три часа.
— Каквото и да правите, побързайте — обади се Скудър откъм вратата. — Отвън става нещо.
Черити погледна загрижено към него, после взе един от костюмите от шкафа, отвори го и с бързи движения се пъхна вътре. Стоун я изгледа удивено, а челото на Гурк още повече се смръщи, Френч отново се бе приближил към шкафа, но вече не се интересуваше от бутилките с кислород, а припряно ровеше в по-долните рафтове. Скоро откри онова, което търсеше. С въздишка на облекчение извади сгънато фолио от изкуствен материал и го разстла на пода. С вик на разочарование се втренчи безмълвно в материята пред себе си. После отново се върна при шкафа. Този път ровеше с трескави, изпълнени с паника движения. Скоро откри второ фолио. Разгъна и него така нервно, че едва не го скъса. Не че имаше някакво значение — Черити забеляза, че материята на много места е пробита. Попита се за какво ли му е на Френч това фолио. Знаеше за какво се използва. Надуто, то представляваше нещо като миниатюрен транспортен кораб. Различни стоки и предмети, които не биваше да бъдат излагани на въздействието на вакуума, биваха поставяни в тези въздушни балони и транспортирани от совалката на борда на станцията или обратно. Тук обаче нямаше абсолютно нищо, което биха могли да вземат.
— Какво става? — попита тя тревожно.
Уплаши я не внезапното млъкване на Френч, а цялостното му поведение, издаващо отчаяние и ужас.
— Не можем… да се върнем — промълви той.
— Да се върнем? Къде?
— Обратно при убежището — едва произнесе Френч. — Те… те са разкъсани. Вижте сами.