Отчаян, той посочи дупките по фолиото.
— Имам малко лепило, но няма да стигне. Трябва… да се опитаме да открием други.
— Но за какво са ни? — попита Стоун.
Френч вдигна поглед.
— Трябва да се върнем в Убежището — повтори той несигурно. — Мъртвата зона. Не можем… не можем да я преминем без предпазен костюм.
— Предпазен костюм? — на Черити й се искаше да се изсмее. После обаче разбра. — Мъртвата зона е място без кислород?
— И? — попита объркано Стоун. Хвърли поглед към отворения шкаф с вакуумните костюми. — За какво са ни тези неща?
— Ще измрете — отвърна Френч. — Моят костюм е увреден, но предполагам, че ще успея. Но вие няма да се справите. Твърде далеч е. Никой не може да задържи дъха си толкова време.
— Не е необходимо — започна Стоун. — Ние…
Черити го прекъсна.
— Убежището — обърна се тя към Френч. — Това е мястото, където живеят твоите хора, нали? То извън станцията ли се намира?
— Зад Мъртвата зона — потвърди Френч.
— Опиши го — нареди му Черити. — Как изглежда там?
Френч махна безпомощно с ръка.
— То е… то е Мъртвата зона — повтори объркано той. — Там няма въздух и е студено. Паяците никога не припарват там.
Черити се отказа. Нямаше смисъл да обсъжда с Френч неща, за които двамата използваха различни понятия. Надяваше се да е получила поне приблизителна представа за онова, което Френч наричаше убежище.
Извърна се бавно и се огледа. Проклинаше обстоятелството, че навремето не прояви по-голям интерес към конструкцията на орбиталния град. Как би могла да предположи, че един ден това ще е от голяма важност. От друга страна, нямаха никакъв друг избор, освен да се надяват, че спомените й няма да я излъжат.
— Ако тези неща тук са онова, което се надявам — заяви тя, — значи имам малка изненада за нашите четириръки приятели.
Посочи с припрян жест към шкафа.
— Бързо, облечете тези костюми. И побързайте.
— Това не е лоша идея — извика Скудър откъм вратата и се наведе.
В следващия миг ярка светкавица проряза въздуха и нажежи до червено стоманената конструкция над главата му.
4.
Воят на сирените събуди Хартман. Бе заспал едва преди половин час. Дигиталният часовник на видеостената показваше малко преди двадесет и четири часа, когато предаде дежурството в централата на един от малцината мъже, на които все още можеше да се довери. После се оттегли в частната си квартира. Бе на крак в продължение на почти тридесет часа. Въпреки това дълго не успя да заспи.
Когато се събуди, се чувстваше ужасно. Апартаментът, в който Хартман живееше от няколко седмици, се състоеше от две стаи. Преди принадлежеше на Крамер. Отличаваше се не само с лукс, какъвто нямаше никъде другаде в бункера, но и с това, че бе разположен непосредствено до командната централа. Първата поредица алармени сигнали още не бе заглъхнала и Хартман вече бе отворил вратата и с две широки крачки се бе приближил до дежурния. Погледът му пробяга по стената с мониторите, обхващайки припряно всеки отделен екран. Нищо не се бе променило. Бе станало тъмно и камерите показваха призрачната зеленикавочервена светлина на усилвателя на остатъчната светлина. С изключение на цветовете изображенията не се различаваха от това, което Хартман бе наблюдавал цял ден. Мороните продължаваха да вършат странни неща, но не се виждаше нищо, което да е предизвикало алармата.
— Какво става? — задъха се Хартман. — Защо е тази аларма?
Изчака да получи отговор в продължение на секунда, но напразно. После установи, че вниманието на дежурния офицер е приковано не към екраните, а към малкия говорител на бюрото. Приближи се веднага към него, но нищо не каза. Само погледна въпросително към мъжа. Той му посочи говорителя със загрижено изражение. Хартман се заслуша.
В първия момент не успя да идентифицира шумовете. Звукът бе много тих и като че се състоеше само от безсмислени шумове. После успя да идентифицира викове, дрънченето на стъкло, тъпо тупване, шушукане и други ужасяващи звуци, които в първите секунди не успя да разбере.
— Спалните помещения? — прошепна той.
Дежурният кимна.
— Алармата е задействана там — потвърди мъжът. — Не мога обаче да се свържа с дежурния. Не се обажда.
Хартман отново хвърли бърз поглед към стената с мониторите. Изображението върху тях все още не се беше променило, но той имаше доста конкретна представа за това, което ставаше на двата долни етажа в бункера.