5.
Хартман излезе от бившето бюро на Крамер и пое по пътя надолу. Срещна Нет в коридора. Очевидно воят на алармите бе събудил и нея, защото бе облечена само в износена нощница. Лицето й бе едновременно преуморено и притеснено, но думите й бяха все така кратки и прецизни, както обикновено:
— Какво става?
Хартман я гледа известно време мълчаливо. За първи път осъзна колко много му харесва Нет. Може би причината бе в това, че бе изтръгната внезапно от дълбок сън и все още не бе напълно будна, но под външността на девойката, която бе свикнала да не допуска нищо и никого до себе си, той видя една друга Нет. На всичко отгоре бе много хубава. Тънката нощница подчертаваше повече неща от фигурата й, отколкото скриваше. Това бе истински провал на обичайните й усилия да изглежда като безполово същество. Същевременно Хартман отново осъзна, че може да й бъде баща, а ако ставаше въпрос за рождената му дата — дори дядо.
— Какво става? Атакуват ли ни? — повтори тя енергично въпроса си.
Хартман поклати глава.
— Не — отвърна той и вдигна рамене. — Не зная. Долу се е случило нещо.
Понечи да продължи, после обаче спря и стори нещо, което в първия момент изненада и него самия. Махна с ръка и я покани да го придружи:
— Ела с мен.
Нет също изглеждаше изненадана. Двамата бяха нещо като съюзници, но по негласна уговорка се държаха официално, а не приятелски.
— В този вид ли? — посочи тя към нощницата си.
Хартман сви рамене.
— Защо не? — засмя се уморено, забелязвайки, че Нет отново се обърка и смути.
После продължи. Каквото и да се бе случило долу, едно бе ясно: То не би могло да се промени със силата на оръжията.
Нет се поколеба за миг, после обаче побърза да го последва.
Воят на сирените бе престанал, когато излязоха от сградата. Въпреки това в огромната пещера цареше оживление. Заповедта на Хартман хората да бъдат в бойна готовност се бе оказала излишна. Повече от половината от останалата войска бе излязла от спалните помещения. Някои от войниците стояха на малки групички и оживено разговаряха, други обикаляха с нервни крачки нагоре-надолу или просто стояха неподвижно. По всички лица обаче Хартман видя едно чувство: страх. Изобщо не се бе опитал да скрие от хората какво става навън, тъй като бездруго би било невъзможно. Един въпрос го измъчваше повече от гледката на огромната армия на мороните, маршируваща навън: Кой ще бъде следващият? Кой от хората му просто ще стане или ще прекъсне внезапно разговора си или каквото прави в момента и ще напусне бункера, за да се присъедини към джеърдите — онези ужасяващи хермафродитни същества, които приличаха на хора, но изобщо не бяха такива?
Хартман прогони мисълта и ускори крачка, за да стигне до асансьорите. Част от мъжете, покрай които преминаваше, го гледаха със смесица от страх и любопитство. Двама-трима се опитаха да го заговорят, но се отказаха, забелязвайки изражението му. Хартман им бе благодарен за това, тъй като не знаеше какво да им отговори.
Кабината на асансьора дойде. Хартман поклати безмълвно глава, когато двама войници понечиха да се присъединят към тях. Мъжете се изненадаха, но отстъпиха навън. Вратите на асансьора се затвориха и кабината потегли.
Никога досега пътят надолу не му се бе струвал толкова дълъг. Може би защото никога не бе слизал с ясното съзнание, че вероятно вече няма път назад.
Хартман отново прокле лошото въоръжение на войската си. Бункерът им бе може би най-модерното съоръжение от този вид на света. Бе проектиран и изграден така, че да гарантира оцеляването на обитателите си в продължение на години, дори десетилетия в условията на силно радиоактивно замърсяване, когато на повърхността не е останал никакъв живот. Но близо шестдесетгодишният период си бе казал своето. Последната атака на джеърдите не бе оставила много от бункера. Нямаха на разположение повече резервни части, за да ремонтират повредените видео- и радиовръзки.
Кабината подскочи и спря. Хартман извади за всеки случай пистолета си и даде знак на Нет да се скрие зад гърба му. Излезе от кабината с разтуптяно сърце, огледа се бързо наляво и надясно и въздъхна с облекчение. Бяха сами. Стори му се, че долавя отнякъде гласове и шумове, но те бяха прекалено тихи, за да може да различи посоката. Мислено си представи плана на подземната част на бункера. Досега бе слизал рядко в тази част на укреплението. А и за какво да слиза? Никога не бе предполагал, че тъкмо той ще поеме един ден командването на този бункер.
— Наляво — прошепна той.