Понечи да прибере оръжието си, но се отказа. Много добре му бе известно, че единствената функция на пистолета е да успокоява него самия.
Глъчката се усили, щом достигнаха следващото разклонение. Следващите им крачки ги доведоха до част от укреплението, която отхвърляше представата за остарял, но невредим свят от бетон и стомана. По стените личаха следи от пожар, по пода бяха пръснати изпотрошени мебели и уреди и парчета стъкло. Голяма част от вградените в бетона уреди и захранващи кабели и тръбопроводи бяха изтръгнати или разбити. Едва всяка трета или четвърта лампа функционираше. По голия бетонов коридор се бе оформила неравномерна верига от тъмни и светли петна. Хартман си представи мислено какво ли може да ги очаква в тъмните зони между ярко осветените участъци. Ускори крачка, сякаш за да си вдъхне сам увереност.
Внезапно обаче Нет го хвана за ръката и посочи безмълвно напред. На Хартман му бе необходима секунда, за да разбере какво има там. От една от многобройните отворени врати по коридора бе излязъл човек: висок, слаб, с разчорлена коса. Облечен бе в проста, отворена отзад пижама. От свивката на лакътя му капеше малко кръв от мястото, откъдето бе изтръгнал иглите, които бяха свързвали тялото му с подхранващите системи по време на шестдесетгодишния му сън. На лицето му се виждаше същото отнесено изражение, което Хартман бе доловил одеве в чертите на Нет. При този човек обаче то не се дължеше на умора. Тази отнесеност нямаше да изчезне, щом се наспи. Мъжът се бе превърнал в джеърд, подобно на почти всички, които преди шестдесет години доброволно бяха преминали в състояние на дълбок сън, за да могат след десетилетие, век, а може би дори хилядолетие да подемат отново борбата срещу нашествениците.
Не, не почти всички мъже, поправи се мислено Хартман. Внезапно усети убеденост, че в скоро време драмата ще приключи. Джеърдите вече бяха взели и последните му хора. Нещо се бе случило с духа им по време на десетилетията, през които бяха потопени в дълбок сън. Нещо бе атакувало и променило съзнанието им.
Човекът извърна глава, когато двамата се приближиха. В очите му обаче нямаше живот. Изобщо не ги разпозна. Бързо и без да го изпускат от погледа си, двамата се приближиха към вратата на стаята за събуждане.
Тя бе само притворена. Хартман хвърли поглед към залата за дълбок сън през една от големите стъклени плоскости, оформящи останалите три стени, и установи, че всички легла бяха празни. Обзавеждането бе отчасти изпотрошено и унищожено, но не можеше да се каже дали щетите бяха отскоро или представляваха следи от битките, вилнели тук долу. Съществувалата преди бъркотия от монитори и контролни инструменти, покриваща четвъртата стена на помещението, също бе угаснала като системата на командващия компютър. Щайнбергер обаче все още седеше зад бюрото си с гръб към вратата. Изправи се, щом чу крачките им.
— Какво става тук? — осведоми се Хартман.
Гласът му далеч не бе толкова самоуверен, както би искал. Усещаше се страхът му, а това подразни Хартман.
Щайнбергер или изобщо не бе забелязал това, или умело се преструваше.
— Всички се събудиха и си тръгнаха — заяви той.
— Всички? — пожела да се увери Хартман, макар да бе напълно излишно.
— Почти всички — отвърна Щайнбергер. — Освен онези, чиито системи за поддържане на живота бяха престанали да функционират.
— Всички едновременно? — изненада се Нет. — Но защо така внезапно?
— Ние имаме нужда от тях — отвърна Щайнбергер.
Измина известно време, докато Хартман проумее.
— Ние!
Щайнбергер кимна и се засмя. Внезапно усмивката му се превърна в разтягане на устните, без каквото и да било значение. Очите му останаха студени и безжизнени. Ако в тях изобщо бе останало някакво чувство, то бе напълно непонятно за Хартман.
— И вие ли? — попита той, потръпвайки.
Щайнбергер отново се засмя.
— Имаме нужда от помощта ви, господин генерал — заяви той.
Хартман горчиво се усмихна. Оръжието в ръката му все още бе насочено към войника, но внезапно пръстите му затрепериха толкова силно, че вече нямаше сила да го държи.
— Помощ? — попита той с треперещ глас.
Погледът му пробяга по опустелите легла зад стъклените стени, по ненужните вече премигващи контролни лампички на малките компютри за всеки пациент, по унищоженото оборудване.
— Какво още искате? — промърмори Хартман.
Щайнбергер не отговори, но почти в същия миг Хартман чу стъпки зад гърба си. В продължение на един дълъг миг гледаше настойчиво към превърналия се в джеърд войник, без да разпознава в лицето му нещо друго, освен празната безсмислена усмивка. После се извърна и подскочи от изненада. Очите му се разшириха, забелязвайки фигурата, появила се незабелязано зад гърба му.