В продължение на още една минута просто лежеше, дишаше и не мислеше за нищо. После обаче частица от съзнанието й подсказа, че вероятно нямаше да могат дълго време да лежат и да се наслаждават на тази гледка. Трябваше да се махнат оттук. Изправи се с рязко движение и се огледа.
Първото, което видя, бе лицето на Гурк. Видът му я ужаси. От очите, ушите и очите на джуджето течеше кръв. На местата, където се виждаше кожата му, тя бе добила мръсносив цвят. Погледът му бе замъглен. Въпреки практически липсващата гравитация явно му бе почти невъзможно да стои прав. Черити бързо изпълзя до него и докосна шлема му.
— Какво става с теб? — попита загрижено тя.
Гурк простена. Погледът му се проясни за миг, после отново се замъгли. Понечи да отговори, но от гърлото му излезе неразбираемо гъргорене.
— Наред ли е всичко с теб? — попита загрижено Черити.
В същия миг усети колко глупав е въпросът й. Естествено, че не всичко бе наред с джуджето.
Въпреки това Гурк се опита да поклати глава, но само простена и я погледна със замъглени от болка очи.
— Гравитацията… — простена той. — Не я понасям… така добре като вас.
— Каква гравитация? — осведоми се Черити.
Гурк отново простена. Олюля се назад, овладя се в последния момент и отново се изправи, като се олюляваше.
— Гравитационни вълни — промърмори той. — Сферите. Състоят се… от неутроний.
Черити се ококори изумена. Хвърли поглед към гигантските бясно въртящи се сфери над главите им и отново се извърна към джуджето:
— Неутроний? — попита невярващо тя. — Искаш да кажеш, че те могат да обработват неутрония?
Въпреки окаяното си положение Гурк се опита да се засмее, но от гърлото му излезе само нещо като грачене.
— Могат и много други неща — промърмори той. Дишаше тежко и накъсано. — Могат например да ни скъсат задниците, ако продължаваме да седим тук и да се уверяваме взаимно колко добре се чувстваме.
Черити го изгледа изумена, после по устните й се разля усмивка въпреки волята й.
— Мисля, че вече се чувстваш по-добре — установи тя.
Гурк промърмори нещо неразбираемо. Черити се надигна и се надвеси над Френч. Той изглеждаше невредим, но цялото му тяло трепереше. В първия момент се възпротиви, когато се опита да го вдигне. Погледът му бе втренчен в синьото кълбо на Земята, заемащо две трети от небето над главите им. Черити се запита какво ли става в душата му в този миг. После се извърна и се огледа.
Сега, когато знаеше какво да търси, го откри веднага.
Както изглеждаше, имаха късмет. Намираха се едва на стотина крачки от огромна дупка във външната обвивка на орбиталния град. Плетеница от стоманени пръти и разтопени и разкъсани защитни плочи превръщаше краищата на дупката в почти непреодолима преграда. Зад нея се виждаше задната третина на нещо огромно с формата на гигантски връх на стрела.
Макар по онова време снимката да заемаше телевизионните екрани на Земята в продължение на седмици и Черити да я познаваше във всички детайли, гледката я накара да потръпне. НАСА никога не успя да установи какво всъщност се е случило тогава. Катастрофата бе станала само няколко дни преди нашествието на мороните. Факт бе обаче, че тя бе довела до края на целия орбитален град.
Европейската космическа совалка, която трябваше да кацне от другата страна на станцията, внезапно бе започнала да пада в свредел и се бе забила като снаряд в най-външния пръстен на орбиталния град.
Като по чудо нямаше жертви нито сред екипажа, нито сред жителите на станцията. Всеки опит обаче да се освободи шестдесет метра дългият космически кораб от плетеницата от развалини се бе оказал напразен.
— Какво… какво е това? — изломоти Френч. Погледът му пробягваше объркано по огромния кораб и дупката във външната повърхност на станцията.
Черити посочи към разкъсаните, защитни плочи и носачите, после към забитата надолу космическа совалка.
— Ако не се лъжа, това е Мъртвата зона, Френч. А това — тя вдигна ръка към космическия кораб — е вашето Убежище.
6.
Макар че едва ли бе изминал повече от половин час, откакто бе напуснал централата, изображението върху мониторите се бе променило по драматичен начин. Нощта бе превърната в ден от проблясването на ярките лазерни светкавици, отражението от експлозиите и пожарите, червените следи от пламъците на двигателите на космическите кораби и вихрени неидентифицирани движения. Измамно спокойната нощ бе изместена от лудешки калейдоскоп от мъчително ярка светлина и абсолютна тъмнина, който претоварваше както човешкото око, така и камерите. Част от мониторите бяха излезли от строя, други показваха само безсмислени сенки и неясни следи от движение. По прозорчетата за данни пробягваха редици от цифри с такава бързина, че и те се превръщаха в нечетими ярки полета. Сякаш целият свят навън бе в движение. Крайните квартали на града горяха. Небето тлееше в тъмно кървавочервено. Реката отразяваше пламъците, сякаш се бе превърнала в поток от течна лава. По небето и на повърхността на Земята постоянно припламваха ярки огнени кълба, чийто цвят варираше от синьо-бяло до оранжево и червено, преди да се превърнат във вряща топка от пъклена жарава и дим. Ядреният ад, който вече веднъж бе погълнал този град, вилнееше отново. Макар сега жертвите му да не бяха хора, сърцето на Хартман се свиваше от болка също както и първия път.