Понечи да каже нещо, но звукът успя да излезе от устата му едва при втория опит.
— Няма да пратя хората си в този ад — просъска той накрая.
Чувстваше се безпомощен и смешен. Определено не бе в положение да иска каквото и да било или дори да отказва. Въпреки това почувства облекчение, че го е казал. В продължение на един дълъг миг очакваше отговор. После едва ли не със сила се откъсна от гледката на екраните и се втренчи във фигурата, седнала зад бюрото му.
Сякаш очаквайки подобна реакция, Кайл поклати глава и се засмя:
— Но, господин генерал, никой не иска подобно нещо от вас — заяви той. — Да не говорим, че би било безсмислено. Изходът от борбата е ясен. Ние ще спечелим.
Хартман се изсмя истерично.
— Вие сте луд, Кайл! — с отсечено движение посочи към екраните. — През последните три дни не правех нищо друго, освен да наблюдавам съсредоточаването на техните войски. Наясно ли сте, че ви превъзхождат сто към едно? Да не говорим, че са насъбрали отвън достатъчно оръжия, за да опожарят из основи целия континент.
— Вие не разбирате — отвърна Кайл.
Все още се усмихваше, но сега изражението му бе търпеливо и всеопрощаващо.
— Ние ще спечелим, защото не можем да изгубим. Тяхната численост няма значение. Тъкмо обратното. Колкото повече са те, толкова по-добре е за нас. Глупаво бе от тяхна страна изобщо да ни атакуват. Не мога да разбера защо го правят.
Погледът на Хартман се върна обратно към стената от монитори. Думите на Кайл бяха убедителни, имаха почти сугестивна сила. За съжаление бяха в крещящо противоречие с изображението върху наблюдателните камери. От половин час насам флотилията от космически кораби на мороните сриваше до основи онова, което бе останало от Кьолн. Напредващите им сухоземни войски прегазваха като лавина онова, което бе оцеляло след огъня от летящите чинии. Никъде не се виждаше дори най-малкият признак на съпротива.
Откакто се бяха качили отново горе, Хартман бе осъзнал колко много се бе заблуждавал по отношение броя на воините мравки. Армията, която се бе насъбрала около разрушения град през последните дни, се състоеше не от стотици хиляди, а от милиони воини. Кой, за Бога, би могъл да спре подобна армия?
Понечи да отговори нещо, но Кайл вдигна ръка и го прекъсна.
— Да не губим повече ценно време, господин генерал.
— Не ме наричайте така — промърмори нелюбезно Харман. — Не ми е приятно.
Кайл се засмя.
— Както желаете.
За един кратък миг и неговият поглед се плъзна по екраните. Хартман бе вътрешно убеден, че търси нещо върху мониторите, което обаче не открива. Внезапно Кайл се извърна, заобиколи бюрото и се наведе над терминала. Пръстите му докоснаха някакъв клавиш, поколебаха се, после натиснаха още два-три клавиша и отново се поколебаха. На лицето му се появи съсредоточено изражение.
— Какво правите? — попита обезпокоен Хартман.
— Боя се, че нищо, което да ми е от полза — призна Кайл и поклати глава. — Удивително. Толкова примитивна система и все пак толкова ефективна.
Вдигна глава и погледна първо към Нет, после дежурния офицер, който се бе отдръпнал до вратата. После отново се извърна към Хартман.
— Предполагам не греша, че е необходим определен код за стартиране на програмата.
— Възможно е — промърмори нелюбезно Хартман.
— Кажете ми го — разпореди Кайл.
Хартман разтвори широко очи.
— Луд ли сте?
— Все още не разбирате, Хартман — въздъхна Кайл. — Вие и аз сме на една страна, поне в момента. Повярвайте ми, би било напълно безсмислено да искате да стартирате тези ракети. Дори ако имаше достатъчно време, те никога не биха достигнали целта си. Мислите ли, че е толкова просто? — Кайл поклати глава и отговори сам на въпроса си: — Със сигурност не. И вие го знаете. Вие сте войник, Хартман. Добър войник. Известно ви е така добре, както и на мен, че не е толкова лесно да победиш сила, която има милиони години опит във воюването. Вярвате ли, че Главният им щаб е така беззащитен и очаква само някой да го разруши?