Хартман не отговори. Не, не вярваше, че е така. Никой от тях не бе вярвал в действителност. Всички подозираха, че отчаяният им план трябва да има неизвестен засега, но решаващ недостатък. Но това бе единственият план, който имаха.
— Идеята беше на Стоун — промърмори той накрая, чувствайки се като заинатило се дете.
— Стоун — отвърна Кайл спокойно и много сериозно — е наш роб. Обикновено оръдие.
Извърна се и отново посочи към компютъра върху бюрото на Хартман.
— Съществуват три възможности, Хартман — продължи той. — Едната е да унищожа този уред. Не искам да го правя, защото е твърде ценен и е възможно да ни потрябва. Втората е да не предприема нищо и да ви оставя да гледате как Господарите на Черната крепост ще унищожат първо вашите ракети, миг по-късно стартовите площадки и после целия този бункер. Още по-малко желая това да се случи. Ще бъде пожертван безсмислено живот, а тази станция е изключително ценна и не бива да бъде унищожена.
— А каква е третата възможност? — попита Хартман, след като Кайл не продължи, а само го гледаше с очакване.
В лицето на Кайл настъпи странно раздвижване. За момент лявата му половина се преобрази и се превърна в плетеница от издути бели туптящи вени, които пълзяха под кожата като уродливи червеи. Долната му челюст се измести и за момент на Харман му се стори, че вместо око вижда проблясващо фасетно образувание с големината на юмрук. После страховитата гледка изчезна.
— Третата възможност — продължи спокойно Кайл — е да прекъснете компютърната програма.
— Защо… да правя това? — на Хартман му бе трудно да говори.
Устата му бе пресъхнала. Извърна глава и хвърли умолителен поглед към Нет, но тя само го гледаше въпросително. Бе застанала зад Кайл и не бе забелязала нищо от странната метаморфоза, станала за миг с неговото лице. Хартман вдигна ръка и я насочи към Кайл. Пръстите му трепереха, сърцето му биеше съвсем бавно и толкова силно, че усещаше всеки удар до върховете на пръстите си. Почти бе полудял от страх.
— Идвате тук и искате от мен да ви помогна? — изграчи той. — След… след всичко, което сторихте?
Кайл хвърли бърз поглед към стената от монитори, сякаш искаше да се убеди дали има достатъчно време за нещо толкова незначително като разговор с Хартман.
— Какво толкова съм направил?
Хартман понечи да изкрещи, да вдигне юмруци и да се нахвърли върху Кайл. Не стори обаче нищо подобно. Просто стоеше на мястото си, треперейки целият, и гледаше мегабоеца, който вероятно дори не бе човек или джеърд, а нов трети вид — нещо напълно непонятно и страховито.
— Не зная кой сте вие, Кайл — прошепна Хартман. — Зная кой бяхте, но не зная какво сте сега. Но ако дори не разбирате какво имам предвид, тогава няма смисъл да ви обяснявам.
За негова изненада Кайл се засмя. Ако Хартман нямаше такъв опит, би могъл да приеме смеха му за напълно искрен.
— Разбирам какво имате предвид, Хартман — отвърна Кайл.
Гласът му бе спокоен, дори мек. Поклати леко глава, сякаш опитвайки се да успокои уплашено дете.
— Заблуждавате се, Хартман. Смятате, че сме сторили нещо на вашите хора. Че сме направили нещо с тях. Но това не е вярно.
— Нима ви прави удоволствие на всичко отгоре и да ми се подигравате! — прошепна Хартман. Преди Кайл да успее да отговори, той изрева внезапно: — Десет хиляди човека, Кайл! Десет хиляди мъже, които лежаха там долу. А вие… вие ги превърнахте в чудовища.
— Ние ги спасихме — възрази спокойно Кайл.
Хартман обаче не го слушаше, а продължи с истеричен накъсан глас:
— Бяха още почти деца, Кайл! Те ни се довериха, разбирате ли? Никой от тях не можеше да бъде сигурен, че изобщо някога ще се събуди, но ние им обещахме да се грижим за тях, да ги пазим. И те ни се довериха. А вие, вие ги превърнахте в чудовища.
Кайл отново го изгледа безмълвно за момент, а в очите му се появи изражение на истинска непресторена тъга.
— Не ние сторихме това, Хартман — възрази тихо той. — Вие самите го направихте. Машините, които доведоха тези мъже до състояние на дълбок сън, приспиват само телата им.