— Лъжа! — изкрещя Хартман.
— Истина е — продължи Кайл спокойно. — Известно ми е, защото тези хора сега са част от мен, както и аз съм част от тях. Вие приспахте телата им, но техните мисли останаха будни.
Кайл се наклони леко напред. Гласът му бе настойчив.
— Седемдесет и пет години, Хартман. Седемдесет и пет години, затворени тук вътре! — Кайл докосна с показалеца и средния пръст на дясната си ръка своето слепоочие. — Глухи, слепи и безмълвни, откъснати от всякакви впечатления, чувства, усещания, миризми, вкусове, допир. Дори болката им е била отнета. Мнозина полудяха. Забравихте ли колко човека се събудиха телесно напълно здрави, но с помрачено съзнание? Вашите машини се провалиха. Вие изпратихте тези десет хиляди млади мъже направо в ада.
— Това е лъжа! — изрева Хартман. Скочи и сви ръце в юмруци, за да се нахвърли върху Кайл, но се спря. — Това… това е лъжа! Аз също бях в състояние на дълбок сън. Прекарах девет години в подобно състояние. Това би трябвало да ми е известно.
— Но то ви е известно, Хартман — отвърна Кайл. — Помислете. Вашето съзнание и спомените избутват всичко, за да не се пречупят, но то е там. Девет години мрак, Хартман. Девет години самота и празнота. Крещиш, без да можеш да крещиш. Спомнете си, ако наистина искате да си причините тази болка. Или просто ми се доверете.
Хартман започна да трепери все по-силно. Нещо в него се пробуди. Бе чувство в мислите му, спомен за един спомен, скрит дълбоко, безкрайно дълбоко в глъбините на неговата душа. Болка, която бе толкова ужасяваща, че не можеше да се опише с думи. Ужас, който надхвърляше всичко, което човек можеше да си представи. Самота. Празнота. Мрак и чернота — безкрайно дълбок мрак и безкрайно голяма празна чернота…
— Но защо… защо и аз не съм полудял? — прошепна той. — Аз и останалите… останалите, които бяхме събудени?
— Някои полудяха — отвърна Кайл. — А може би десет години не са достатъчни. Можете да понесете толкова много, а сте така раними. Това е истината, Хартман, и вие го знаете. Душите на тези хора бяха уловени в мрак и празнота. Затова те излязоха в тази празнота и потърсиха нещо, с което да споделят болката си. И го откриха. Все още ли не разбирате? Не джеърдите взеха вашите хора. Те самите създадоха джеърд. Това са измъчените души на всички тези хора, Хартман. Те се претопиха със съзнанието на младата царица и създадоха нещо ново, нещо чудесно. Мислите, че нещо им е било отнето, но това не е истина. Те спечелиха нещо, Хартман. Нещо безкрайно ценно.
— Да — прошепна Хартман. — И заплатиха за това с нещо незначително, нали? Само със своето човешко съзнание.
— Бих искал да можете да почувствате, Хартман — продължи Кайл. — Бих искал да можете да изпитате сам какво означава да бъдеш част от един-единствен голям дух. Вие смятате, че нещо е било отнето от тези хора. Не е така.
Хартман го гледаше втренчено. Целият трепереше. Не бе сигурен дали разбира какво му говори Кайл. Дори не искаше и да разбере. Ако признаеше това, което отдавна знаеше в дълбоките слоеве на своето съзнание — че много добре осъзнава какво иска да му обясни мегабоецът, тогава трябваше да признае също, че Кайл казва истината.
— Какво… какво искате? — попита той.
Необходими му бяха всички негови сили, за да изрече тези няколко думи.
Кайл пак хвърли поглед към мониторите. Хартман отново имаше чувството, че търси нещо.
— Необходима ми е помощта ви, Хартман — проговори накрая той. — Черната крепост не бива да бъде разрушена. За нас е много важно да я завземем непокътната. За целта обаче ни е нужно нещо, което само вие можете да сторите.
В продължение на един дълъг миг Хартман гледаше слисано мегабоеца, после отново се обърна към стената от монитори, показваща от различни места атаката на легионите на мороните към града, флотилията от летящи чинии се приближаваше към реката, обсипвайки с лазерни светкавици от оръдията си всяка сграда, всяка улица, всяко парченце земя. След нея настъпваше черната вълна на воините морони. Внезапно Хартман усети, че едва удържа истеричния си смях.
— Не бих искал да съм неучтив, Кайл — започна той задъхано, — но в момента ми се струва, че вашите приятели ще ви изритат здраво по задника.
Кайл го погледна втренчено и се усмихна.
— Ще ни помогнете ли?
— Вие… вие сте луд — изломоти Хартман. — Дори да можех, онова нещо пак трябва да бъде унищожено. Независимо на каква цена.