— Знаех, че ще ми отговорите така — продължи спокойно Кайл. — Вярвайте ми, радвам се, че ми го казахте. Но ви давам дума, че ние не ви застрашаваме с нищо. Можем да победим Морон, Хартман. Помогнете ни да завладеем Черната крепост и ви обещавам, че тази планета отново ще ви принадлежи — само на вас и на никого другиго.
Хартман се втренчи в Кайл. В очите му нямаше лукавство. Но нали сам бе видял какво се крие зад маската на мегабоеца… И въпреки това…
Извърна се безпомощно към Нет, която все още стоеше до вратата и до този момент не бе казала нито дума.
— Аз… аз му вярвам — прошепна тя.
Погледът на Хартман отново се насочи към мониторите. Атаката бе станала още по-ожесточена. Онова, което бе останало от гордия някога град след първата атака от Космоса, сега се стопяваше под концентрирания лазерен обстрел.
— Та ние сме само шепа хора, Кайл — промърмори той. — Вие сам добре знаете, че…
— Зная — прекъсна го Кайл. — И не мога да ви обещая, че всички ще оцелеете. Но ви обещавам тази планета да бъде свободна. Морон никога повече няма да протегне ръка към други светове, ако успеем да завладеем трансмитера на Северния полюс.
Хартман помълча известно време, наблюдавайки по мониторите ада навън. Не виждаше обаче нито проблясващите светкавици, нито пламъците и умиращия град. За миг отново си представи града такъв, какъвто бе в миналото — голям, горд и изпълнен с хора. Всеки от тях имаше своите проблеми и грижи, но тези хора бяха свободни. Не бе достатъчно наивен, за да си внушава, че градът би могъл отново да е същият. Но може би имаха шанса за ново начало.
— А… капитан Леърд? — попита той.
Този път Кайл се поколеба с отговора си.
— Не мога нищо да ви обещая, Хартман — каза гой. — Ще направим това, което е по силите ни, за да я защитим. Но не искам да ви заблуждавам.
Секундите изминаваха. Изтече цяла минута, през която командната централа в бункера бе потопена в пълно мълчание. Накрая Хартман заговори — толкова тихо, че самият той не бе сигурен дали Кайл е разбрал думите му:
— Какво искате от нас?
7.
Без помощта на Френч нямаше да успеят да изминат последния участък от пътя. През последните петдесет години космическата совалка не бе променила положението си. По онова време Черити бе видяла снимките от катастрофата, както всички останали, но това бяха само снимки. Онова, което на тях изглеждаше като дупка, пробита във външната обвивка на орбиталния град, се оказа в действителност кратер с начупени и накъсани ръбове, остри като ками, който бе пълен с купища развалини и отломки с режещи краища. Изглеждаше, че има само едно място, откъдето слизането не изглеждаше толкова смъртоносно опасно и авантюристично. Когато обаче Черити се насочи натам, Френч поклати припряно глава и направи уплашено жест с ръка. Едва сега Черити забеляза, че там една част от първоначалната стена е изрязана и заменена с нещо, което изглеждаше като гигантска леща. Миг по-късно се сети, че вече е виждала подобна конструкция в една от станциите на мороните. Изобщо не се опита да спори с Френч, а посочи с жестове на останалите да му се доверят, що се отнася до последната част от пътя.
Приближиха се към совалката не падайки свободно, а пълзейки. Следваха примера на Френч, който лазеше на длани и колене по плетеницата от изкривени стоманени носещи пръти и железни плочи, изпълваща по-голямата част от кратера от експлозията. Погледът на Черити пробягваше постоянно по космическата совалка. Корабът приличаше на американските совалки, но бе значително по-малък. Изглеждаше невредим с изключение на пукнатината в едно от делта крилата и черната зееща дупка на мястото на експлодиралия ракетен двигател. Предполагаше, че ще се насочат към въздушния шлюз на пилотската кабина, но Френч се приближи бавно към долната част на кораба. Погледът на Черити се плъзна по излъсканите керамични плочки на топлинния щит, продължи по тялото на совалката и се спря на кръгъл, доста масивен на вид люк. Познаваше достатъчно добре конструкцията на този космически кораб и й бе известно, че мястото на този люк не е там. Каквато и да бе причината — хората на Френч бяха изрязали нов вход в тялото на совалката.
Намираха се на двадесет, двадесет и пет метра от бронирания люк, когато Скудър, който пълзеше зад нея, я докосна по крака и започна да жестикулира оживено, щом тя извърна глава.
Макар да очакваше това, Черити се стресна. Космическото пространство над главите им вече не бе свободно. Повече от дузина от големите летящи чинии на мороните се бяха появили над хоризонта на орбиталния град. Докато гледаше натам, още три космически кораба се присъединиха към тях. Черити гледаше със смесица от яд и отчаяние към малката армада над главите им. Не бе необходимо кой знае какво въображение, за да си представи защо се е появила.