— Колко време мислиш, че може да продължи този цирк? — попита Скудър, без да я погледне.
— Какво?
Скудър кимна с глава по посока към вратата.
— Рано или късно трябва да ги пуснеш вътре. Ще откачат, ако го видят.
Той посочи към Киас. Моронът вдигна глава от контролните уреди и от своя страна го изгледа. После се концентрира отново върху управлението на кораба. Отдалечаваха се с все по-голяма скорост от орбиталния град. Черити погледна часовника си. Още четири минути. Странно — дори не изпитваше страх. Вече не.
— Ще го видят — отвърна тя. — След пет минути. Ако все още сме живи.
Скудър вдигна въпросително вежди и Черити добави:
— Не мисля, че ще успеем. А ти?
— Той… той каза, че бомбата ще експлодира — промърмори Скудър. — Но нали ни увери, че не сме в опасност?
— Възможно е да има право — отвърна Черити. Стисна здраво устни. — Тези хора ни мислят за божества, Скудър. Вярват, че сме дошли, за да ги отведем в Рая. Има ли логична причина в последните три минути от техния живот да ги разочароваме, че боговете са ги излъгали?
Корабът бавно продължаваше да се отдалечава от орбиталния град. На екрана се появи кривината на изкуствения хоризонт, секунди по-късно космическата станция зае целия монитор — огромен блестящ сребрист пръстен, в чиято среда се въртеше някакво странно нещо. Движенията на огромната „гира“ бяха толкова забавени, че тя почти бе спряла.
— Колко време остава? — попита Скудър.
Черити погледна към часовника си.
— Две минути — Тя пое шумно въздух, после се обърна към морона. — Разбираш ли какво ти говоря?
— Да — отвърна Киас.
Гласът му бе неприятен, с метален звук — компютърният глас на всички морони.
— Можете ли да предотвратите експлозията?
— Не — отвърна Киас. — Бомбата ще експлодира. След няколко секунди. Нашите шансове обаче са добри. Не се притеснявайте. Корабът е бърз.
Черити изгледа изумена огромното създание с шест крайници. Не се притеснявайте? Това… това не бе морон. Тези думи не бяха от речника на една мравка. Това бе…
— Велики Боже! — прошепна внезапно Гурк.
Черити погледна стреснато джуджето, после отново към монитора. Цялото внимание на Гурк бе насочено натам. Корабът се движеше с бясна скорост. Орбиталният град се сви в центъра на изображението. Въпреки това разстоянието бе смешно малко, имайки предвид какво им бе разказал Гурк за бомбата.
— Погледнете! — изломоти джуджето.
Протегната му трепереща ръка сочеше към орбиталния град.
Черити се втренчи в изображението, но не откри нищо необичайно. Огромната „гира“ се движеше съвсем бавно, но все още се движеше.
— Какво ти става? — попита тя.
— Не виждате ли? — започна да вие Гурк. — Там! И там! И там!
Ръката му се движеше по екрана, сочейки надясно, наляво, горе и долу към различни части от огромната пръстеновидна конструкция. Черити откри известен брой сложни на вид уреди, които не бе забелязвала досега. Като се имаше предвид разстоянието, на което корабът им се намираше от орбиталния град, тези уреди трябваше да са огромни.
— Какво е това? — осведоми се тя.
— Тези… тези психопати! — изграчи Гурк. — Сега… сега вече зная какво възнамеряват да сторят! Луди! Цялата мрежа ще бъде унищожена! Те ще взривят половината галактика! Не бива да го правят! Не! Спрете ги!
Внезапно джуджето изкрещя, скочи и се нахвърли без всякакво предупреждение към Киас с такава ярост, че успя да го събори.
— Не! — продължаваше да крещи той. — Не бива да правите това! Спрете ги!
Черити понечи да го отстрани от Киас, но замръзна.
Видя на екрана, че огромната „гира“ е престанала да се движи. В продължение на секунда тя остана напълно неподвижно в пространството, после по гигантската конструкция преминаха мощни вибрации и вълни. Изглеждаше, сякаш преминава през завеса от бързо течаща кристалночиста вода. После…
Двете гигантски кълба от неутроний се разчупиха, свиха се като балони от тънък станиол, станаха съвсем миниатюрни и накрая изчезнаха. За момент на Черити й се стори, че вижда на тяхно място нещо, което всъщност не можеше да се различи ясно: Чернота, която надминаваше всичко, празнота, властваща там, където дори съзиданието спира.
— О, Господи! — прошепна Скудър. — Експлодира.
Последното, което Черити видя, бе вълна от ослепително и непоносимо бяла светлина, възникнала на мястото, където преди се въртеше огромната „гира“. Тази светлина бе е толкова невероятна интензивност, че сякаш стените на летящата чиния станаха прозрачни. Сякаш целият Космос се бе възпламенил, сякаш сърцето на експлодираща свръхнова се движеше към тях с бясна скорост.