Извърна се отново към бюрото и натисна някакъв бутон. Отговор последва след известно време. Както всичко тук и в дежурната стая долу в камерите за дълбок сън имаше катастрофално малко персонал. Един човек трябваше да върши работата на петима. Хартман можеше да се смята за късметлия, че изобщо получи отговор.
— Тук лейтенант Щайнбергер, комплекс за дълбоко замразяване — проехтя дрезгав глас от говорителя.
— Хартман — представи се кратко капитанът. — Някаква промяна?
— Не — отвърна Щайнбергер. — Нищо. През последните четири часа общо девет.
Хартман смръщи чело, но без да каже и дума, прекъсна връзката. По принцип отдавна му бе известно, но нещо у него се съпротивляваше да признае, че ще изгуби всичките си хора. Всички, които лежаха в спалните помещения и чакаха да се събудят, и почти всички, които бяха будни. През първите дни на техния отчаян, кратък и безсмислен бунт срещу джеърдите си отидоха почти две трети от хората му. Просто така. Хартман знаеше, че те в момента се намират в Кьолн — вече не представляваха истински хора, а нещо, което не разбираше и което го ужасяваше до дъното на душата му. Капитан Леърд се опита да му обясни. Разказа му нещо за телепатия, за претопяване на различните съзнания в трето от друг вид, но не разбра нищо. Може би ако бе пожелал, щеше да разбере. Всичко в него се ужасяваше да признае, че освен света, който познаваше, и светът на нашествениците съществува още една трета, невидима равнина на съществуване, факт бе, че мъжете му изчезваха непрекъснато, един след друг. Сигурно това нямаше да спре. Щяха да изминат две седмици или два месеца, или дори две години, докато последният човек се превърнеше в част от онова гигантско колективно съзнание, което се наричаше джеърд и разполагаше с хиляди тела. Вероятно един ден и самият той щеше да тръгне. Тази мисъл го накара да потръпне. Припомни си краткия разговор с Кайл. Вярваше в това, което му каза мегабоецът: че не е нещо, от което да се страхува. Не бе смърт, не бе промяна в нещо чуждо, дори не загуба на човешкия вид, а претопяването в нещо ново, могъщо, което не отнема, а дава. Да, вярваше на Кайл. Но бе срещал джеърдите. Видял бе в празния израз на лицата им равнодушието, с което приемаха съдбата си. Това, което видя, го бе накарало да вземе решение: В пистолета, който държеше в кобура си отдясно, имаше девет патрона. Един от тях бе за него самия.
Хартман прогони мислите си и отново се концентрира върху екрана. Смяташе, че поне едно му е ясно: Ако всичко онова, за което някога го бяха обучавали като войник, не бе погрешно, сега наблюдаваше подготовката за атака.
Друго обяснение не можеше да съществува. Броят на мороните, които в последните дни бяха пристигнали в околностите на Кьолн, наближаваше десет хиляди. Бяха струпали достатъчно оръжия, за да превърнат в пепел една малка планета. Представата, че всички тези воини бяха тук, за да пленят шепа мравки отцепници и техните съюзници сред хората, бе смешна.
— Колко време им остава? — попита Нет.
Хартман хвърли поглед към червените цифри на дигиталния часовник, който висеше сред екраните на стената.
— Няма и тридесет и шест часа — отвърна той.
Тридесет и шест часа. За секунди погледът на Нет остана прикован в червените цифри.
— Ще го направите ли?
Само ако знаеше отговора на този въпрос!
— По моя преценка — отвърна той уклончиво, — няма никакво значение дали искам или не.
— Не ви питам за това — обади се Нет.
— Известно ми е — промърмори Хартман.
Питаше се дали й доставя удоволствие постоянно да го смущава. В същия миг усети колко несправедлива е тази мисъл и й се извини наум. Въпросът не бе в това, дали ще го стори. Въпросът, който вълнуваше Нет, бе дали тя ще го стори. Ако отговори с „да“, той ще поеме част от отговорността. Нямаше никакво значение, че не пръстът на Нет стои на спусъка.