Едва на следващия ден разбрах, че родителите ми са мъртви. Ако едно осемгодишно дете изобщо може да разбере какво е смъртта. Че са отишли на танци в Сторноуей и няма повече да се върнат. Трудна концепция за възприемане на тази възраст. Помня, че им се сърдех. Как така няма да се върнат? Нима не знаеха, че ще ми липсват? Нима не ги беше грижа? Но аз бях прекарал повече от достатъчно време в църквата, за да имам що-годе сносна представа за рая и ада. Това бяха местата, където човек отиваше след смъртта. Или в едното, или в другото. Затова, когато леля ми каза, че моите родители са отишли в рая, знаех, че това се намира някъде отвъд небесата и че попаднеш ли веднъж там, връщане назад нямаше. Единственото, което не разбирах, бе защо.
Обръщайки поглед назад, се удивявам на обяснението на леля ми, имайки предвид отношението ѝ към Бога и религията. Предполагам е решила, че това ще е най-добрият начин да ми поднесе новината. Но всъщност не съществува добър начин да научиш, че родителите ти са мъртви.
Бях в шок. През целия ден къщата изглеждаше пълна с хора. Леля ми, всевъзможни далечни братовчеди, съседи, семейни приятели. Поредица от лица, които се вайкаха и суетяха над мен. Тогава чух и единственото обяснение какво всъщност се е случило. Леля ми така и не отвори дума за това през всичките години, докато живеехме заедно. Но някой – нямам представа кой, просто глас в претъпканата стая – каза, че от канавката случайно изскочила овца и баща ми свил рязко, за да я избегне. „Недалеч от Барвас, нали се сещате, край оная хижа със зеления ламаринен покрив.“ Гласовете се снижиха до шепот, който едва можех да различа, сетне друг изрече: „Колата се преобърнала половин дузина пъти, преди да се запали“. Сподавени въздишки, последвани от възклицание: „Божичко, какъв ужасен начин да умреш!“.
Често си мисля, че има хора, изпитващи нездрав интерес към смъртта.
Прекарах дълго време в стаята си, почти без да забелязвам суматохата на долния етаж, пристигащите и потеглящите коли. Чувах посетителите отново и отново да повтарят колко съм смел, а леля ми да ги уверява, че не съм пролял нито една сълза. Сега вече знам, че сълзите са форма на приемане на действителността. А аз още не бях готов да я приема.
Седях на ръба на леглото си, а вцепенението ме изолираше от студа. Оглеждах своята стая, изпълващите я познати предмети. Плюшената панда, с която спях, стъклената топка с елени и валящи снежинки, получена за предишната Коледа. Големият кашон играчки от дните, когато още едва съм пълзял, пълен с цветни пластмасови формички и късчета „Лего“. Шотландската ми футболна фланелка с името на Кени Далглиш и номер 7 на гърба. Топката, купена от баща ми от спортния магазин в Сторноуей един съботен следобед. Купчината кутии с настолни игри. Двете лавици, пълни с детски книжки. Родителите ми може и да не разполагаха с много пари, но винаги се бяха грижили да не ми липсва нищо. Досега. Когато вече не можеха да ми дадат онова, от което се нуждаех най-много.
Докато седях така, ми мина през ума, че един ден и аз ще умра. Това не ми бе хрумвало преди и сега, в теснотата на ужасеното ми съзнание, мисълта започна да се бори за пространство с мъката от загубата. Но аз скоро я прогоних, решавайки, че след като съм едва на осем и смъртта ми е твърде далечна, ще се занимавам с нея, когато ѝ дойде времето.
И все още не можех да заплача.
В деня на погребението времето бе като отражение на гнева и отчаянието, с които тепърва ми предстоеше да се примиря. Валеше дъжд, преминаващ в лепкава суграшица. Декемврийските ветрове духаха откъм морето, обръщаха чадърите и шибаха лицата. Хапещи и студени.
Помня единствено черно и сиво. Състоя се дълга служба в църквата, от която още ме преследват звуците на келтските псалмопения – тези прости, неакомпанирани гласове, даващи такъв могъщ израз на моята мъка. После пред къщи, където двата ковчега бяха поставени редом върху столове насред улицата, се събраха над сто души. Черни палта, вратовръзки и шапки под дъжда. Черни чадъри, борещи се с вятъра. Бледи тъжни лица.
Бях твърде малък, за да помагам при носенето, затова просто заех своето място начело на процесията, веднага след ковчезите. Артър вървеше до мен. Можех да доловя вълнението му по астматичното хъхрене в гърлото при всяко вдишване. И бях неочаквано трогнат, когато малката му студена ръка се пъхна в моята и я стисна в мълчалив израз на приятелство и съчувствие. Аз се държах здраво за нея през целия дълъг път до гробището.