На остров Луис само на мъжете се разрешава да придружават мъртвите до мястото на сетния им покой, затова, докато тръгвахме от къщата, жените стояха край пътя и ни гледаха. Забелязах сред тях майката на Маршели с покрусено от скръб изражение и си спомних как ухаеше на рози в първия ден, когато посетих фермата. Маршели, с черни панделки в косите, се бе уловила за полите на палтото ѝ. Направи ми впечатление, че този ден не носеше очила. Срещнах през дъжда нейните сини очи и видях в тях толкова болка, че трябваше да сведа поглед.
И тогава дойдоха сълзите, скривани от дъжда. За първи път плачех за своите родители. И навярно едва тогава осъзнах, че тях наистина ги няма.
И през ум не ми минаваше да се запитам какво ще стане след погребението. Но дори да бях мислил за това, нямаше да си представя колко брутално ще се измени животът ми.
Последните хора едва си бяха тръгнали от къщи, когато леля ми ме отведе горе да си стягам багажа. Всичките ми дрехи бяха безцеремонно натъпкани в един куфар. Беше ми разрешено да взема също малка чанта с подбрани книги и играчки, с обяснението, че друг път ще се върнем да прегледаме останалото. Аз все още не схващах, че това вече не е моят дом, а в крайна сметка така и не се върнахме за нещата ми. Не знам какво е станало с тях.
Качихме се бързешком в колата на леля ми, която стоеше отвън със запален двигател. Вътре бе топло, но миришеше на спарено, а чистачките монотонно забърсваха дъжда от замъглените стъкла. Дори не се обърнах да погледна назад, докато прекосявахме хълма.
Бях ходил в нейната къща и преди и винаги я бях смятал за студено и неуютно място въпреки всичките ярки саксии с изкуствени цветя и пъстроцветни драперии. В нея постоянно витаеше хладна влага, която след време те пронизваше до мозъка на костите. Този ден печката изобщо не беше палена и когато влязохме вътре, обстановката ми се видя още по-мизерна. От тавана в антрето висеше гола крушка, която блестеше ярко в очите ни, докато тътрехме куфара и чантата нагоре по стълбите.
– Е, пристигнахме – рече тя, като отвори вратата в дъното на коридора. Мансардна стаичка със скосени тавани, влажни петна по тапетите, ръждиви дръжки на запотените прозорци. – Това е твоята стая. – Край стената бе поставено единично легло, покрито с розова памучна кувертюра. Срещу него имаше гардероб с отворени врати, чиито пустеещи рафтове и празни закачалки очакваха да поемат съдържанието на куфара ми. Тя го сложи върху леглото и отвори капака. – Ще те оставя да си подредиш багажа както намериш за добре. Боя се, че за вечеря имаме само херинга и чай.
Почти бе стигнала вратата, когато най-сетне се обадих:
– А кога ще се прибера у дома?
Леля ми спря и се обърна. Макар в очите ѝ да имаше жалост, сигурен съм, че прочетох там и капка раздразнение.
– Сега това е твоят дом, Фин. Ще те извикам, щом вечерята е готова.
След като тя излезе, останах сам в студената безрадостна стая, която сега беше моя. Чувството на опустошение бе почти задушаващо. Извадих плюшената панда от чантата с играчки и седнах на ръба на леглото. Притиснах я към гърдите си, усещайки как влагата от матрака прониква през дъното на панталона ми. И за първи път през онзи ден осъзнах, че животът ми се е променил окончателно и безвъзвратно.
Шестнайсета глава
I
Гумите на колата изтрополиха през решетката за овце, докато Фин я вкарваше в паркинга. После паркира пред дома на свещеника. Навъсените облаци, събирали се над океана цял следобед, вече бяха задушили и последните останки светлина в небето. Сега настъпваха заплашително от северозапад и постепенно потапяха острова в дълбока сянка. Изкачвайки стъпалата пред входа, той усети върху лицето си първите пръски дъжд, а от вятъра дрехите му прилепваха към тялото.
Прозорците на предната стая светеха. Той натисна звънеца и не след дълго на вратата се появи сравнително млада жена, около една глава по-ниска от Фин, с късо подстригана тъмна коса. Носеше бяла тениска, запасана в широк панталон в маскировъчен цвят, и бели маратонки. Някак не се вписваше в представите му за съпруга на преподобния Доналд Мъри. Лицето ѝ му се стори смътно познато. Той примигна насреща ѝ и тя наклони глава.
– Не ме помниш, нали? – Във въпроса ѝ нямаше топлота.
– А трябва ли?
– Учехме заедно в „Никълсън“. Но аз бях две години по-малка, така че надали си ме забелязал. А ние, девойчетата, до едно си падахме по теб.