Фин усети как се изчервява. Значи, тя бе трийсет и три-трийсет и четири годишна, което означаваше, че е родила Дона едва на седемнайсет.
– Явно няма да се сетиш. – В гласа ѝ се долавяше нотка сарказъм. – Доналд и аз излизахме за кратко още в гимназията. После отново се събрахме в Глазгоу и аз заминах с него за Лондон. В онези дни той още не бе открил Бог, така че женитбата не стоеше на преден план. Докато не забременях, разбира се.
– Катриона – рече в миг на проблясък Фин.
– Браво – повдигна в престорена изненада вежди тя.
– Макфарлън.
– Наистина имаш добра памет. Е, Доналд ли търсиш?
– Всъщност исках да видя Дона.
В очите на жената се спусна невидима преграда.
– По-добре все пак Доналд – рече натъртено. – Ще отида да го повикам.
Докато Фин чакаше, дъждът се усили и скоро го измокри напълно. Преподобният най-сетне се появи и го изгледа безстрастно.
– Не знаех, че има какво повече да си кажем.
– Прав си, нямаме. Дъщеря ти е тази, с която искам да говоря.
– Тя не иска да говори с теб.
– Виж, може ли да вляза? – Фин вирна лице нагоре и се смръщи от дъжда. – Тук ще прогизна съвсем.
– Не. Ако искаш да разпитваш Дона, ще трябва да го направиш официално. Да я арестуваш или какъвто ви е там редът. Иначе те моля просто да ни оставиш на мира. – И той затвори вратата.
Фин остана още малко на стълбите, преглъщайки гнева си, преди да вдигне яка и да притича до колата. Запали двигателя и усили парното, след което съблече мокрото си сако и го хвърли на задната седалка. Включи на скорост и вече се канеше да потегли, когато пътническата врата изведнъж се отвори. Катриона Макфарлън влезе в купето и я захлопна след себе си. От дъжда косата ѝ бе залепнала на кичури, а тениската бе станала почти прозрачна, разкривайки черен дантелен сутиен. Фин неволно отбеляза наум, че Бог явно не е успял да промени особено предпочитанията на Доналд през годините.
Тя седеше, вперила взор право пред себе си, с преплетени в скута пръсти. И не казваше нищо.
– Е, ти също ли го откри? – наруши мълчанието Фин.
– Да открия кого? – Веждите ѝ се смръщиха.
– Господ. Или идеята беше само на Доналд?
– Виж, не го познаваш такъв, какъвто го познаваме ние. Ядосан и с всевишния зад гърба си. Изливащ гръмогласно праведния си гняв.
– Боиш ли се от него?
– Боя се какво ще направи, щом узнае истината.
– А каква е истината?
Колебанието ѝ не трая дълго. Тя избърса част от запотеното странично стъкло и надзърна към къщата.
– Дона излъга, че е била изнасилена от Макричи.
– Това вече го разбрах – изсумтя Фин. – Няма да съм изненадан, ако и Доналд го е разбрал.
– Може и да е. – Нов бегъл поглед към къщата. – Но не знае причината.
Фин зачака продължение, но такова не последва.
– Е, ще ми кажеш ли, или не?
Катриона взе да кърши ръце.
– И аз самата нямаше да знам, ако не бях открила отвореното пакетче в стаята ѝ и не я бях притиснала да ми обясни. – Тя се запъна смутено. – Беше тест за бременност.
– Колко напреднала?
– По онова време само на няколко седмици. Но вече е на три месеца и започва да личи. Тя беше в истински ужас баща ѝ да не разбере.
– И затова е съчинила историята за Макричи? – попита невярващо Фин. Катриона кимна. – Мили боже! Та бащинството се установява с един прост ДНК тест.
– Знам, знам. Беше глупаво. Направила го е от паника, а и беше пийнала онази вечер.
Фин се взря внимателно в нея.
– Защо ми казваш всичко това, Катриона?
– За да ни оставиш на мира. Обвинението в изнасилване и без това вече няма значение. Бедният Ейнджъл е мъртъв. Искам да спреш да ни притесняваш, за да намерим изход сами.
– Не мога да ти дам никакво обещание.
Тя го изгледа със смесица на омраза и страх и се обърна да отвори вратата. Вече бе излязла отвън, когато Фин я попита:
– А кой е бащата?
Тя спря и се наведе под дъжда, който се стичаше на вадички по лицето ѝ, капейки от носа и брадичката.
– Синът на твоето приятелче – просъска. – Фионлах Макинес.
II
Той почти не помнеше как е стигнал обратно до града, разкъсван от объркване и несигурност. Мрачното небе го притискаше, планините на остров Харис изглеждаха като сивкаво петно в далечината, а дъждът се лееше по предното стъкло. Поривистият вятър духаше странично през полето откъм Барвас и той трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху пътя, докато не прехвърли хълма след малкото езерце Лох Дуув и не зърна пред себе си светлините на Сторноуей, скътани в низината в закрилническата прегръдка на залива.
Пиковият час бе отминал и Бейхед Стрийт пустееше под дъжда, но щом свърна към пристанищния паркинг, с изненада видя голяма тълпа, събрана под ярките лъчи на издигнати прожектори. Наоколо сновяха операторски екипи и зяпачите явно се бяха събрали въпреки лошото време с надежда да ги покажат по телевизията. По средата имаше към дузина транспаранти, размахвани от протестиращи с жълти и червени мушами, с лозунги като „Спасете гугите“, „Касапи“, „Удушвачи и главорези“, „Убийци на птици“. Бяха ръчно изработени и боята се разтичаше от дъжда. Всичко изглеждаше евтино и крещящо и както се стори на Фин, не особено оригинално. Той се запита кой ли финансира тези хора.