Щом слезе от колата, ги чу да скандират: „У-бий-ци. У-бий-ци“. В периферията на тълпата се мяркаха лицата на един-двама популярни репортери от националните медии. Няколко навъсени униформени полицаи наблюдаваха ставащото от дискретно разстояние, а дъждът се стичаше от козирките на фуражките им.
На кея, сред купчините рибарски мрежи и кошове за раци бе паркиран камионът, който същата сутрин бяха товарили в Порт ъв Нес. Съдържанието му вече бе прехвърлено в трюма на „Пърпъл Айл“ – същия траулер, който преди седемнайсет години бе откарал и Фин до Скалата. Край него сновяха неколцина мъже в непромокаеми дрехи и шапки. Върху ръждивите перила и вехтата обшивка бяха положени дебели пластове прясна боя. Палубата бе синя, а рубката – с цвят на лакиран махагон. Изглеждаше като стара натруфена курва, мъчеща се да скрие възрастта си.
Фин наведе глава и започна да си проправя път през навалицата. Зърна Крис Адамс начело на една група протестиращи, но тъкмо сега нямаше време да се занимава с него. Накрая успя да открие Фионлах край траулера и го сграбчи за лакътя. Момчето се обърна и той му каза:
– Трябва да поговорим.
– Ей, човече! – шляпна го някой по гърба. Беше Артър, грейнал в широка дружеска усмивка. – Идваш тъкмо навреме за почерпката. Навит ли си да пийнем по едно на изпроводяк? Майко мила, погледни се само. Приличаш на мокра кокошка. Толкова ли няма какво да облечеш? Ето, вземи... – Той скочи в кабината на камиона, измъкна оттам една жълта мушама и му я подхвърли. – Хайде, ела да се наквасим. Трябва да сипя нещо в стомаха, че ни чака тежка нощ.
Кръчмата „Макнийл“ бе душна и претъпкана, изпълнена със застоял дъх на алкохол и с гласовете на подпийнали мъже. Никъде нямаше свободна маса, а пред бара се блъскаше цяла тълпа. Прозорците бяха запотени, както и повечето от клиентите, прекарали тук вече час или два. При появата на дванайсетте ловци на гуга и Фин отвсякъде се надигнаха шумни възгласи и наздравици. Екипажът на траулера бе останал на борда да се подготвя. Очертаваше се бурно плаване и за него щяха да са нужни трезви глави.
Фин скоро се оказа с халба бира в едната ръка и чаша уиски в другата.
– Гориво и разредител – ухили се налудничаво Артър. – Точно каквото ти трябва, за да си стъпиш на краката.
Това бе най-бързият начин да се напиеш. След като приятелят му се обърна към бара, Фин затвори очи и гаврътна наведнъж уискито, след което го поля с дълга глътка бира. Може би идеята в крайна сметка не беше чак толкова лоша. Но в този момент зърна с периферното си зрение Фионлах, който си пробиваше път към тоалетната. Остави двете чаши на тезгяха и също се запъти натам.
Докато стигне, момчето вече миеше ръцете си на мивката. На писоарите двама мъже вдигаха циповете на панталоните си и той ги изчака да излязат. Фионлах го наблюдаваше напрегнато в огледалото. По изражението му личеше, че знае, че нещо не е наред.
– Е – заговори Фин, след като останаха сами. – Ще ми кажеш ли за синините по ръцете си?
– Вече ти казах днес – отвърна тийнейджърът, пребледнял.
– Защо би премълчал подобно нещо?
При звука на собствените си думи от плажа Фионлах се обърна рязко.
– Защото не е твоя работа, ето защо. – И се опита да мине покрай него, но Фин го сграбчи, завъртя го и вдигна пуловера му под импрегнираната мушама.
– Господи! – промълви при вида на гърдите му, покрити с жълтеникаво-сини натъртвания. После го блъсна с лице към стената, за да огледа гърба му. И там бледата като слонова кост кожа бе осеяна с уродливи петна. – Добре са те подредили, момче.
Фионлах с усилие се отскубна и застана с лице към него.
– Вече ти казах, не е твоя работа!
Фин дишаше тежко, мъчейки се да овладее емоциите, които заплашваха да го задушат.
– Аз сам ще преценя това.
– Нищо няма да преценяваш. Справяхме се и без теб цели осемнайсет години. А сега се появяваш и само разстройваш майка ми, баща ми, мен. Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошъл?