– Е, аз пък ти забранявам – отсече тя. – Прекалено е далече и нито баща ти, нито аз имаме време да те караме дотам и обратно. Разбра ли?
Кимнах, мъчейки се да престана да плача, и тя изведнъж се съжали над мен. Прегърна ме горещо, докосвайки с топли устни пламналите ми бузи. Чак тогава се сетих за бележката, дадена ми от госпожа Макей. Порових в джоба си и я извадих.
– Какво е това?
– Бележка от учителката.
Тя смръщи вежди, разгъна листчето и го прочете. Видях как лицето ѝ се изчерви, после го сгъна отново и го пъхна в джоба на гащеризона си. Така и не разбрах какво е пишело вътре, но от този ден нататък в къщата ни се говореше само на английски.
На следващата сутрин Артър и аз отидохме на училище пеша. Неговият баща беше на някакво образователно съвещание в Сторноуей, а майка ми имаше проблем с една от овцете майки. Изминахме по-голямата част от пътя в мълчание, ту брулени от вятъра, ту сгрявани за кратко от пробиващото облаците слънце. В залива под нас морето хвърляше пръски от бяла пяна по плажа. Почти бяхме стигнали подножието на хълма, когато аз попитах:
– Защо си се направил пред майка ми, че не знаеш, че съм отишъл в Милънейс?
Той изсумтя негодуващо.
– Нали съм по-голям от двама ни. Щяха да обвинят мен, че съм те пуснал.
– По-голям? Само с един месец!
Артър поклати важно глава, досущ като старците, които се събираха пред магазина в Кробост в неделя сутрин.
– Това не е никак малко.
Не бях убеден, но реших да сменя темата.
– Е, за днес съм ѝ казал, че след училище ще дойда у вас да си играем. Затова ще е най-добре да ме покриеш.
– Искаш да кажеш, че няма да идваш? – изгледа ме изненадано той.
Кимнах.
– Къде ще ходиш тогава?
– Пак ще изпращам Маршели – хвърлих му поглед, който не допускаше възражения.
Вървяхме мълчаливо още известно време, докато не стигнахме шосето. Личеше си обаче, че Артър не е доволен.
– Не знам защо ти е притрябвало да изпращаш момичета. Това е лигава работа.
Не отвърнах нищо. Прекосихме шосето и скоро покрай нас вече вървяха и други деца на групички по две-три, стичащи се от всички посоки. Изведнъж Артър произнесе:
– Добре тогава.
– Какво добре?
– Ако майка ти пита, ще ѝ кажа, че сме си играли у нас.
– Благодаря – отвърнах, но забелязах, че избягва погледа ми.
– Но при едно условие.
– И какво е то?
– Аз също да изпращам Маршели заедно с теб.
Спрях и се обърнах към него в недоумение, но той продължаваше да гледа встрани. Защо, питах се, ще иска да изпраща Маршели, след като смята, че това е лигава работа?
Разбира се, след всички тези години вече знам отговора. Но тогава нямах представа, че разговорът ни от онази сутрин ще постави началото на съперничество за вниманието на Маршели, което ще трае не само през всичките училищни дни, но и дълго след тях.
Трета глава
I
Фин едва бе вдигнал куфара си от лентата за багаж, когато една едра ръка сграбчи дръжката му и го взе от него. Той се обърна изненадан и видя насреща си едро, дружелюбно усмихнато лице. Беше кръгло, без бръчки, увенчано от сресана назад черна коса, обилно намазана с гел. Принадлежеше на мъж малко над четиресетте, с едро телосложение, висок към метър и осемдесет, тоест почти колкото Фин. Носеше тъмен костюм, бяла риза и синя вратовръзка, а върху тях – тежка, дебело подплатена канадка.
– Сержант Джордж Гън – представи се с подчертан местен акцент, като пъхна другата си едра ръка в неговата. – Добре дошли в Сторноуей, господин Маклауд.
– Просто Фин, Джордж. И как, по дяволите, се сети кой съм?
– Мога да разпозная ченге от сто крачки. – Мъжът се ухили и докато излизаха на паркинга, добави, приведен под напора на западния вятър: – Вероятно ще забележите някои промени. Само едно си остава същото – вятърът. Никога не се уморява да духа.
Днес обаче времето бе сравнително меко, сгрявано от августовското слънце, което на моменти надничаше измежду разкъсаните облаци. Гън подкара своя фолксваген към кръговото на изхода на летището, а оттам – през хълма и надолу към града. Разговорът постепенно се насочи към убийството.
– Първото за новото хилядолетие – рече Гън. – Като следва да отбележим, че за целия двайсети век сме имали само едно.
– Е, да се надяваме, че и през двайсет и първия няма да има повече. Къде се правят обикновено аутопсиите?
– В Абърдийн. Не че и на острова нямаме трима съдебни лекари. Все добри доктори, с практика в града. Двама от тях ползваме като патоанатоми – при инциденти и други подобни. Но по-сериозните случаи отиват в Абърдийн. В болницата във Форестърхил.