В дните, когато не валеше, ходех на дълги разходки по брега. На юг край скалите, до развалините на древното селище и църквата при Биласклейтър или по дългия сребрист плаж при Толастад, където седях сред дюните и наблюдавах морето с часове. Наоколо почти не се мяркаше жива душа, с изключение на някой случаен турист, и компания ми правеха единствено хилядите птици, които се виеха на ята и се гмуркаха да ловят риба в пролива Минч.
Именно на връщане от една от тези разходки узнах от леля си, че майката на Артър е прекарала инсулт, при това според нея тежък. Нямаше как да продължа да го избягвам. Ръката ми бе още гипсирана и не можех да карам колело, затова тръгнах пеша. Когато в края на пътя те очаква нещо неприятно, той винаги свършва твърде бързо. Стори ми се, че стигнах за броени минути, което ме накара да се почувствам още по-гузен, задето досега не съм го направил.
Колата на баща му още стоеше паркирана на мястото, където я бе оставил, преди да отпътува за Скер. Като постоянно напомняне, че не се е завърнал оттам. Почуках на кухненската врата и зачаках със свито сърце. Мина цяла вечност, преди тя да се отвори и на стъпалото да се появи Артър. Изглеждаше отслабнал и ужасно блед, с тъмни сенки под очите.
– Чух за майка ти – казах.
– По-добре влез – рече безстрастно той и се дръпна встрани, за да мина.
Къщата все още бе пропита от мириса на тютюн за лула. Поредното напомняне за отсъствието на нейния стопанин. Долавяше се и неприятен дъх на застояла храна. В мивката бяха струпани немити съдове.
– Как е тя?
– Може би щеше да е по-добре, ако беше умряла. Едната ѝ страна е парализирана, изгубила е голяма част от двигателните си функции. Говорът ѝ също е засегнат, но лекарите смятат, че може да се възвърне. Ако изобщо оцелее, ще трябва да я храня с лъжичка, щом се прибере от болницата. И почти със сигурност няма да може да ходи.
– Господи, Артър. Толкова съжалявам.
– Смятат, че се дължало на шока от смъртта на баща ми. – Това ме накара да се почувствам още по-зле, но той просто сви рамене. – А ти как си?
– Още имам главоболие. Другата седмица ще ми махат гипса.
– Тъкмо навреме за заминаването за Глазгоу, а? – В гласа му имаше кисела нотка.
– Не дойде да ме посетиш в болницата.
Не го изрекох като въпрос, но и двамата знаехме, че питам „защо“.
– Бях зает – махна с ръка той. – Трябваше да уреждам погребението. Знаеш ли колко формалности има покрай една смърт? Не, разбира се, че не знаеш. Нали беше още малък, когато вашите умряха. Други са се разправяли с цялата тая гадост.
– Обвиняваш мен за смъртта на баща си, нали? – откъсна се от езика ми, преди да се усетя. Бях подразнен от неговата заядливост.
Той ми хвърли толкова странен поглед, че за миг се обърках.
– Гигс казва, че не помниш много ясно случката от Скалата.
– Какво има да помня? Просто паднах. Не знам точно как, сигурно е било нещо глупаво. А баща ти се изкатери до онзи корниз и ме спаси. Ако това ме прави виновен за смъртта му – добре, съжалявам. Никога не съм съжалявал толкова за нещо през живота си. Той беше страхотен човек. Седеше до мен на ръба и ме успокояваше, казваше ми, че всичко ще е наред. И наистина стана така, но не и за него. Винаги ще му бъда благодарен, Артър. Винаги. Не само за това, но и защото ми даде шанс да се развивам. За всички онези часове, отделени за обучението ми. Никога нямаше да взема изпитите без него. – Думите просто се изливаха от мен, отприщвайки цялата ми мъка и вина.
Той продължи да ме гледа по същия странен начин, сякаш претегляше доколко следва да ми вярва. Накрая като че ли стигна до решение и цялото напрежение и гняв отведнъж се изцедиха от него като гной от пробит цирей.
– Не те обвинявам, Фин. Наистина. Просто... – Очите му се наляха със сълзи. – Просто е трудно да се справиш със смъртта на баща си. А ето, сега и това. – Той си пое дъх на пресекулки и разпери ръце, преди да ги пусне отново да паднат край бедрата му.
Изпитах такава жал към него, че направих нещо, което не бях правил преди. Нещо немислимо за големите корави мъжаги от остров Луис. Пристъпих напред и го прегърнах. Долових първоначалната изненада и краткото вцепенение, преди той също да отвърне на прегръдката ми. Усетих четината на небръснатото му лице върху врата си и риданията, разтърсващи тялото му.
В края на септември Маршели и аз заминахме за Глазгоу поотделно и се срещнахме в бар „Кърлърс“ на Байърс Роуд. Всеки от нас вече се бе отбил до апартамента на Хайбъро Роуд, за да си остави багажа, но още имаше проблеми за разрешаване. Аз трябваше да се изправя пред чувствата си към нея – или по-скоро пред тяхната липса. Не можех да си го обясня тогава, не мога да си го обясня и сега. Бях отървал кожата след премеждието на Скер, но както тя самата отбеляза толкова години по-късно, част от мен бе умряла. И Маршели някак бе свързана с тази част. Трябваше да се възстановя, да се изградя наново и не бях сигурен доколко тя се вписва в този процес. За нея, от друга страна, нещата бяха прости – искам ли аз да бъдем заедно, или не? Тук трябва да призная малодушието си. Не ме бива особено в прекъсването на връзки. Когато има възможност разривът да бъде бърз и чист, аз започвам да се колебая, боя се да не причиня болка. В крайна сметка, разбира се, всичко се обърква и хората се нараняват още повече. С една дума, тогава не намерих куража да ѝ кажа, че между нас всичко е приключено.