Маршели сбърчи напрегнато чело. Беше ѝ трудно да се концентрира.
– Има едно чекмедже в старото бюро на баща му. Винаги го държи заключено.
– Да вървим.
Бюрото се оказа тикнато под прозореца в бившия кабинет на господин Макинес, заринато със стари вестници и списания, както и с купища платени и неплатени сметки. Фин бе спал тук по-предишната нощ, но дори не го бе забелязал. Тапицираното кресло, което вървеше в комплект с него, не се мяркаше никъде, заменено от обикновен кухненски стол. Той седна на него и отвори лявото чекмедже. В него имаше папка с разделители, пълна с домашни книжа. Пръстите му ги преровиха набързо, но не откриха нищо интересно. След това дръпна дясното чекмедже. То се оказа заключено.
– Имаш ли ключ?
– Не.
– Донеси ми тогава някоя здрава отвертка. Или длето.
Маршели излезе мълчаливо от стаята, за да се върне минута по-късно с масивна отвертка в ръка. Фин я взе, пъхна острието в процепа над ключалката и натисна като с лост, докато дървото не изпука. Езичето изскочи от жлеба и чекмеджето се плъзна назад. Вътре имаше картотека с окачени разноцветни папки – жълти, розови, сини. Той ги прегледа една по една. Удостоверения, инвестиции, писма. Разпечатани статии, свалени от интернет. Фин спря и задиша учестено. Статиите бяха от „Хералд“, „Скотсман“, „Дейли Рекърд“, „Единбург Ивнинг Нюз“, „Глазгоу Ивнинг Таймс“. Всичките с дати от края на май и началото на юни. „Изкормен труп открит на Лийт Уок“. „Единбургският изкормвач“. „Удушен и обезобразен“. „Смърт в сянката на кръста“. „Полицията търси съдействие за убийството от Лийт Уок“. Над две дузини разпечатки, обхващащи триседмичния период на най-бурно отразяване на престъплението, преди новите повишения на местните данъци да превземат заглавията.
Фин стовари юмрук върху плота, при което купчина списания се свлече на пода.
– Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? – В гласа на Маршели се прокрадваше нотка на истерия.
Той отпусна чело върху дланите си и стисна клепачи.
– Артър е убил Ейнджъл Макричи.
В стаята се възцари продължителна тягостна тишина.
– Но защо? – наруши я най-сетне плахо Маршели.
– Това е бил единственият начин да ме върне на острова. – Той перна с длан статиите върху бюрото, разпилявайки листовете във въздуха. – Вестниците бълваха всички подробности около убийството в Единбург, включително факта, че аз водя разследването. Така че ако тук е било извършено престъпление със същия налудничав почерк, близко е било до ума, че на даден етап ще ме призоват. Особено след като жертвата е мой бивш съученик. Вярно, имало е риск и да не стане, но ето че в крайна сметка дойдох.
– О, Фин, направо не мога да повярвам, че те чувам да говориш подобни неща. С каква цел ще иска да те докара тук?
– Искал е да ми каже за Фионлах. Да знам, че той е мой син. – В съзнанието му изникнаха думите на Дона Мъри. Сякаш караше него да плаща за бащините си грехове.
Маршели се отпусна тежко на ръба на леглото.
– И все пак не разбирам.
– Ти каза, че е биел Фионлах, за да си отмъсти на теб, но не е така. През всичките тези години, докато е тормозел бедното момче, той си е представял, че удря и рита мен. И е било важно да узная истината, преди да... – Той замлъкна, твърде уплашен, за да изрече мисълта на глас.
– Преди да какво?
Фин бавно се извърна към нея.
– Артър не се притесняваше да даде ДНК проба на полицията. Знаел е, че докато стане ясно кой е извършителят, вече ще бъде на Скалата. Ще е твърде късно да го спрат.
Маршели се изправи рязко, внезапно осъзнала насоката на думите му.
– Престани, Фин! Престани!
Той поклати глава.
– Затова и не е взел хапчетата си. В крайна сметка за какво са му, след като вече не планира да се лекува?
Отвън вятърът се усилваше. През прозореца се виждаха вълните, стоварващи се с ярост върху скалистия бряг и отстъпващи на талази от бяла пяна. Той погледна часовника си и стана от бюрото. Събра разпечатките обратно в папката и се упъти към вратата.
– Къде отиваш? – улови го за лакътя Маршели.
– Да му попреча да убие нашия син.
Тя прехапа устна и се опита да сподави риданията, заплашващи да я задушат.
– Но защо, Фин? Защо би сторил това?
– Защото по някаква причина иска да ме нарани, Маршели. Да ми причини повече болка, отколкото мога да понеса. Трябва да е знаел, че вече съм загубил един син. – По изражението в очите ѝ си пролича, че тя не знае. – Какъв по-добър начин да ме пречупи от това да убие и другия? – Той се помъчи да се освободи от хватката ѝ, но тя не го пусна.
– Фин, погледни ме. – Той се обърна, прикован от напрежението в гласа ѝ. – Преди да тръгнеш... има нещо, което трябва да знаеш.