II
Дъждът блъскаше по прозорците на оперативната стая, размазвайки гледката към покривите над пристанището и замъка Люс, издигащ се на отсрещната страна на залива. В помещението имаше повече от двайсет души и всички, с изключение на Гън и още един-двама, които продължаваха да говорят по телефоните, гледаха към Фин. Старши инспектор Смит бе нервен и зачервен. Беше успял да се изкъпе и преоблече. Косата му отново бе гладко зализана назад с помощта на гел, а от бузите му лъхаше аромат на „Брут“. Централното място в тази стая по право се полагаше на него, но ето че се бе оказал изместен, изтикан в ъгъла. Това не го правеше щастлив човек.
– Добре, да приемем, че този Артър Макинес вероятно е нашият убиец – каза той.
– ДНК анализът ще го потвърди – отвърна Фин.
Смит хвърли неприязнен поглед към разпечатките от статии, пръснати върху най-близкото бюро.
– Значи, смяташ, че е копирал убийството от Лийт Уок с цел да те примами на острова?
– Да.
– И да ти каже, че неговият син всъщност е твой син.
– Да.
– А после да го убие. – Фин кимна и Смит остави фразата да увисне във въздуха, преди да зададе въпроса: – И защо?
– Вече ви казах какво се случи на Скер.
– Баща му е загинал, спасявайки те след падане от скалите. Наистина ли смяташ, че това е достатъчна мотивация, за да извърши две убийства цели осемнайсет години по-късно?
– Не мога да го обясня. – Безсилието на Фин започваше да прелива в гняв. – Знам само, че е тормозел момчето още от малко, а сега, след като ми е казал, че аз съм баща му, ще го убие. Вече веднъж е убил, за да ме докара тук. Пред лицето на доказателствата никой не може да го отрече.
Смит въздъхна и поклати глава.
– Не мога да рискувам живота на служителите си, като ги пратя на някакъв остров на сто километра навътре в Атлантика посред буря.
Гън остави слушалката и се обърна на въртящия се стол.
– Последни данни от бреговата охрана за времето в района на Скер, сър. Вятърът и вълнението продължават да се усилват. – Той хвърли почти извинителен поглед към Фин. – Според тях няма начин да приземим там хеликоптер.
– Ето, сами виждате – рече с видимо облекчение Смит. – Ще трябва да изчакаме, докато бурята отмине.
– Потвърдиха също, че „Пърпъл Айл“ вече се е върнал от Скалата – добави Гън. – Влязъл е в пристанището преди около час.
– Няма да карам хората да тръгнат и по море при тези условия!
Един униформен сержант влезе в стаята.
– Сър. – Лицето му бе като издялано от твърда сурова скала. – Не можем да се свържем с ловците на гуга по радиостанцията.
– Значи, нещо не е наред – намеси се Фин. – Гигс винаги държи открит канал за връзка. Винаги.
Смит погледна към сержанта за потвърждение и той кимна. Водещият разследването въздъхна и сви рамене.
– Дори и така да е, няма как да сторим нищо до утре.
– До утре момчето може да е мъртво! – извиси глас Фин и веднага усети как в стаята се възцарява тишина.
Смит вдигна показалец и докосна с него върха на носа си. Странен, заплашителен жест. Гласът му наподобяваше тихо ръмжене.
– Мисля, че сериозно рискуваш да прекрачиш границата, Маклауд. Или забрави, че вече не си част от случая?
– Разбира се, че съм част от него. Аз съм в самия му шибан център! – И като се обърна, блъсна люлеещите се врати и излезе в коридора.
Докато стигне края на Чърч Стрийт и свие наляво по Кромуел Стрийт, вече бе напълно подгизнал. Якето с качулка предпазваше главата и горната част на тялото му, но панталонът му беше залепнал за бедрата, а лицето му се вкочанясваше под напора на ледения дъжд. Той потърси заслон пред входа на боядисано в зелено магазинче за сувенири. От витрината, сякаш в израз съчувствие, любопитно го наблюдаваха трийсетсантиметрови копия на шахматните фигури от остров Луис. Фин извади мобилния си телефон и набра номера на участъка, намиращ се на две преки разстояние.
– Искам да говоря с Джордж Гън – каза, когато отсреща вдигнаха.
– За кого да му предам?
– Просто ме свържете.
Кратка пауза.
– Един момент.
– Сержант Гън – чу се в слушалката след малко.
– Джордж, аз съм. Удобно ли е да говориш?
Секунда тишина.
– Не особено.
– Добре тогава, само слушай. Искам да те помоля за една услуга. Голяма услуга.
III
Траулерът се издигаше и спадаше заедно с вълните във вътрешното пристанище. Въжетата, с които бе привързан, скърцаха жалостиво, а по предната му палуба с трополене се търкаляше червена пластмасова кофа. Котвената верига стържеше и дрънчеше, а всяка част от такелажа вибрираше и свистеше на вятъра. Дъждът шибаше прозорците на рубката, а Падриг Макбийн седеше на шкиперското място. Седалката бе толкова протрита от годините употреба, че тапицерията ѝ се бе разкъсала на няколко места и ленти тиксо с мъка удържаха дебелия дунапренен пълнеж, явно твърдо решен да излезе навън. Падриг бе поставил единия си крак върху щурвала и замислено пушеше фас от саморъчно свита цигара. Беше млад за шкипер, едва прехвърлил трийсетте. „Пърпъл Айл“ бе принадлежал на баща му – именно той навремето бе откарал Фин до Скалата. В продължение на три десетилетия старият Макбийн бе превозвал ловците на гуга, а след неговата смърт синовете му бяха продължили традицията. По-малкият, Дънкан, служеше като първи помощник на борда. Имаше само още един член на екипажа, млад момък на име Арчи. Останал без работа, той бе постъпил на траулера за шестмесечен стаж. Оттогава бяха изминали две години, а той още стажуваше.