– За колко време ще стигнем? – обърна се към Падриг.
Шкиперът сви рамене.
– Снощи пътувахме осем часа. Сега може да отнеме девет или повече. Трябва да минем право през бурята, но се надявам призори да сме там.
Фин си припомни как преди осемнайсет години също бяха заобиколили Бът ъв Луис и светещата точка на фара се бе изгубила в далечината. Как, оставили зад себе си сигурността на сушата, бяха навлезли в безбрежната пустош на Северния Атлантик, предпазвани само от няколкото тона ръждиво желязо на траулера и от уменията на неговия шкипер. Тогава се бе почувствал уплашен, самотен, невероятно уязвим. Но никое от тези чувства не го бе подготвило за яростта, с която предстоеше океанът да се нахвърли срещу тях, щом заобиколяха най-северния връх на острова. И сега отново дизеловият двигател боботеше в мрака, а те водеха наглед непосилна битка с водните стени, надигащи се от всички страни като черни, увенчани със сняг планини, за да се стоварят с грохот върху палубата и носа. Фин се държеше за каквото му попадне и се чудеше как Падриг успява да запазва спокойствие. А също и как е възможно да издържат още седем или осем часа в този ад, без да загубят разсъдъка си.
– Малко преди баща ми да умре – повиши глас Падриг, за да надвика шума на моторите и воя на бурята, – купи друг траулер, за да смени „Пърпъл Айл“. – Той кимна и се усмихна сам на себе си, приковал поглед в приборите на таблото и тъмнината отвъд предното стъкло. – Нарече го „Желязната лейди“ и похарчи куп време и пари, за да го направи точно такъв, какъвто искаше. Де да беше и с лодките толкова лесно, колкото с жените. – Усмивката му помръкна. – Канеше се да продаде тази стара хубавица, щом му се удаде възможност, но така и не успя. Рак на черния дроб. Отиде си за няколко седмици и аз трябваше да поема всичко след него. – Той извади с една ръка смачкана цигара от тенекиена кутийка с надпис „Вирджински тютюн“ и я запали. – Изгубих „Желязната лейди“ още първия път, щом я изкарах в открито море. Пробойна в машинното отделение. Докато я открием, в трюма вече влизаше повече вода, отколкото можехме да изпомпаме. Казах на останалите да пускат спасителната лодка, а аз направих всичко по силите си да я спася. Бях затънал до шията, преди да се откажа, и едва не отидох на дъното заедно с нея. – Той изпусна дим от ноздрите си и течението в рубката бързо го отнесе. – Все пак извадихме късмет. Времето беше хубаво, а наблизо имаше друг кораб, който да ни спаси. Гледах с очите си как траулерът потъва. Заедно с всички надежди и мечти, които баща ми бе вложил в него. И единственото, което си мислех, бе как ще кажа на чичовците си. Но се оказа, че напразно съм се тревожил. Те само се радваха, че съм се отървал жив и здрав. „Лодката е просто куп желязо и дърво, синко – рече един от тях. – Няма друга душа освен душата на онзи, който я кара.“ – Падриг дръпна силно от цигарата. – И все пак всеки път, щом мина през мястото, където тя потъна, ме побиват тръпки. Знам, че е там и лежи на дъното. Заедно с всички мечти на баща ми, погребани завинаги като него самия.
– Току-що минахме през него, нали? – попита Фин, доловил напрежението у младия шкипер.
– Да, господин Маклауд, тъкмо това направихме. – Той го погледна крадешком. – Между другото, препоръчвам ви да слезете долу и да полегнете. Знае ли човек, може и да успеете да дремнете някой и друг час.
Дънкан влезе при брат си в рубката, а Фин отиде да легне на същата койка, която бе заемал при първото си пътуване осемнайсет години по-рано. Не очакваше да заспи, знаеше само, че ще разполага с достатъчно време да прехвърля отново и отново в съзнанието си всички онези въпроси, които го терзаеха. Въпроси, които щяха да намерят своя отговор едва на Скер. Всъщност дори и за това нямаше гаранция. Артър и Фионлах можеше вече да са мъртви, а той дори да не подозира. Тогава щеше да му остане единствено вината, че не е прозрял истината по-рано. Ето защо се учуди, когато Арчи го разтърси за рамото.
– Почти стигнахме, господин Маклауд.
Фин се измъкна изпод завивките сепнат и объркан и започна да трие очите си с длани. Глухото равномерно боботене на двигателите сякаш се бе превърнало в част от самия него, пулсиращо в главата му, разтърсващо всяка частица от тялото му. Траулерът се мяташе бясно върху вълните и той едва успя да изкачи стълбичката до камбуза, без да падне. Дънкан беше уловил съсредоточено щурвала, а Падриг седеше до него и се взираше мрачно напред в тъмнината. Щом видя отражението на Фин в стъклото, се обърна с думите: