Отне му повече от двайсет минути да достигне билото. Там се освободи от въжето и запъхтяно погледна надолу, блъскан от вилнеещия вятър. Далеч под него в залива се виждаха примигващите светлини на „Пърпъл Айл“. Когато се обърна, почти пълната луна изплува иззад облаците и разля сиянието си над целия Скер. В най-високата точка на острова се виждаше ниският квадратен силует на фара, а на стотина метра от него, отвъд безпорядъка от разпръснати камъни и птичи гнезда, се гушеха тъмните очертания на старата черна къща. В нея не се забелязваше нито светлина, нито друг признак на живот, но мирисът на торфен дим, достигащ до ноздрите му, ясно говореше, че вътре има някой.
V
Малките на буревестниците повръщаха върху обувките му, докато с препъване си проправяше път сред скалите, преобръщайки гнезда и пръскайки пищящи разтревожени птици в нощта. Платнището, провесено пред входа на къщата, бе затиснато с едри камъни. Той го дръпна рязко встрани и влезе вътре.
В средата на помещението можеше да види още тлеещата жар от догарящия торф, а също да подуши възкиселия дъх на човешка пот, надделяващ над мириса на дима. Той обходи стените с фенерчето. По каменните пейки лежаха спящи фигури, някои от които вече се размърдваха. Лъчът му попадна върху бледо сънено лице. Беше Гигс. Мъжът заслони очите си с ръка срещу светлината.
– Артър? Ти ли си? Къде се губиш, по дяволите?
– Не е Артър. – Фин пусна платнището да падне отново зад гърба му. – Аз съм Фин Маклауд.
– Господи – обади се друг. – Как попадна тук?
Вече всички бяха будни. Неколцина се надигнаха и спуснаха нозе на пода. Не беше трудно да ги преброи – бяха общо десетима.
– Къде са Артър и Фионлах?
Някой запали газена лампа и на нейната призрачна светлина лицата се откроиха малко по-ясно в задимения въздух. Всички го гледаха така, сякаш бе изскочил от отвъдното.
– Не знаем – каза Гигс. – Светна втора лампа, а към жаравата в огнището бяха добавени нови чимове торф. – Снощи работихме до тъмно, опъвахме въжетата и макарите. Артър и Фионлах се отделиха от групата и всички решихме, че са се прибрали тук. Но когато се върнахме, от тях нямаше и следа, а радиостанцията беше разбита.
– И не знаете къде са? – попита недоверчиво Фин. – На острова не е пълно с места, където да се скрият, а и не биха издържали дълго навън в това време.
– Допуснахме, че са слезли в пещерите – рече един от мъжете. – Но нямаме понятие защо. Може би ти ще ни кажеш?
– Как успя да се добереш дотук, Фин? – намеси се Астерикс. – Последно като те видях вчера, нямаше крила.
– Падриг ме докара.
– В това време? – Плуто се взря във Фин през сумрака. Той бе участвал и в онзи лов, преди осемнайсет години. – Вие да не сте се побъркали?
Нетърпението на Фин започваше да прераства в паника.
– Мисля, че Артър ще убие Фионлах. Трябва да ги открия.
Той дръпна платнището и подаде глава навън в бурята. Гигс прекоси помещението с три крачки и го сграбчи за ръката.
– Не ставай глупак, човече! Навън е тъмно като в рог. Ще се пребиеш, преди да си ги открил. Никой няма да ходи никъде, докато не се развидели. Защо не седнеш и не ни разправиш какво става?
Огънят вече се беше разгорял и ловците насядаха около него, а Астерикс напълни чайника и го постави над пламъците. Някои бяха метнали одеяла върху раменете си, други нахлупиха изпомачкани шапки. Запалиха се цигари, насищайки с дим бездруго спарения въздух. Настана особена, напрегната тишина. Тяхното търпеливо мълчание вдъхна известна увереност на Фин и той се опита да разхлаби мускулите си, вдървени от събитията през изминалата нощ. Струваше му се леко нереално, че изобщо е тук.
Чайникът кипна и Астерикс напълни чашите. Тенекиените кутии със захар и мляко на прах преминаха от ръка на ръка. Фин направи чая си гъст и сладък и отпи на големи глътки белезникавата, подобна на сироп течност. Вкусът ѝ не бе нищо особено, но топлината и захарта го посъживиха. Виждайки, че всички го гледат в очакване, изпита странното усещане за дежавю. Естествено, като младеж бе седял около огъня в същия този заслон в продължение на две седмици, но в случая ставаше дума за друго, за нещо, подобно на сън. Облак на мрачно предчувствие започна да забулва мислите му. Да, беше седял тук и преди, но не по начина, по който си спомняше.