– И тогава той ни е съобщил, че отиваме на Скер. – Гласът на Фин бе едва доловим шепот.
Чертите на Гигс останаха сурови, изсечени в сенките.
– Изведнъж насред облекчението си узнал, че те чакат две седмици тук заедно с него. Под един покрив с човека, съсипал младостта ти. А Бог знае, че тук бягане няма. Живеем натъпкани един до друг, като сардели. Дори да не е можел да те докосне с пръст, пак е трябвало да го търпиш по двайсет и четири часа на ден. За теб това е било немислимо. Не те винях тогава за чувствата ти, не те виня и сега.
Макар очите на Фин да бяха затворени, той проглеждаше за първи път от осемнайсет години насам. Чувството, че нещо му убягва, че се крие точно отвъд ръба на периферното зрение, което го бе преследвало през целия му съзнателен живот, бе изчезнало. Шокът на откровението причиняваше физическа болка. Тялото му бе вдървено от напрежение. Как изобщо е могъл да забрави? Цялото му съзнание сега бе изпълнено с отприщилите се спомени, подобни на ярки картини от кошмар в мига след събуждането. Те преминаваха зад ретините му като накъсани кадри от старо семейно видео, изпълваха празнотата в него с горчива жлъч. Можеше да подуши мириса на прах от книгите в кабинета на господин Макинес, застоялата воня на тютюн и алкохол в горещия му дъх върху лицето си. Да усети допира на сухите му студени ръце, каращ го да потреперва дори и сега. Пред него отново изникна образът на странния, невероятно висок мъж, преследвал сънищата му след смъртта на Роби, като предвестник на завръщащ се спомен. Мълчаливата фигура, стояща в ъгъла на стаята с приведена под тавана глава и дълги висящи от ръкавите ръце. Сега най-сетне можеше да го разпознае. Това беше господин Макинес. С неговата дълга разчорлена над ушите коса и кухи мъртвешки очи. Как не се бе досетил по-рано?
Той отвори клепачи и усети как по бузите му се стичат едри парещи сълзи. Изправи се с олюляване, отиде до вратата и дръпна платнището встрани. Там падна на колене и повърна под дъжда. Нови и нови конвулсии сгърчваха стомаха му, докато накрая вече не можеше да си поеме дъх.
Грижовни ръце го изправиха на крака и го вкараха в топлото помещение. Загърнаха го с одеяло и го сложиха да седне, хлипащ, обратно на мястото си край огъня. Треперенето му беше неудържимо, като в треска, а челото му лъщеше от пот.
– Не знам колко си спомняш сега, Фин – разнесе се гласът на Гигс, – но в онази нощ, след като ми разказа, отначало бях толкова гневен, че исках да го убия. Като си помисля само, че е могъл да причини нещо подобно на деца! На собствения си син! – Той изпусна хриплива въздишка. – После реших да отида в полицията. Да повдигна обвинение. Но ти ме умоляваше да не го правя. Не искаше никой да узнава. Никога. И тогава си дадох сметка, че единственият начин да се справим с това, е тук. На Скалата. Помежду си. Така, че никой друг да не разбере.
Фин кимна. Нямаше нужда да му разправят останалото. Мъглата се бе вдигнала от всички години, изминали оттогава, и той си спомняше случилото се ясно като бял ден. Как мъжете се бяха събрали около огъня първата вечер и как Гигс, оставяйки своята Библия на масата след молитвата, бе потресъл всички, отправяйки на бащата на Артър обвинение за неговите грехове. Зловещата тишина, отрицанието. И Гигс, произнасящ своята пледоария като адвокат от Върховния съд, заплашващ, тресящ юмрук, призоваващ божия гняв, хвърлящ в лицето му фактите, разкрити от Фин, докато накрая обвиняемият не се бе пропукал. Тогава всичко бе изтекло от него като отрова, тласкана от страха и срама. Той не можел да обясни защо го е сторил. Не искал да се получава така. Страшно съжалявал. Щял да се реваншира на момчетата, и на двете. Старият Макинес направо се бе разпаднал пред тях.
Фин помнеше също погледа, отправен му от Артър над огнището. Болката, че приятелят му го е предал, престъпил е обета за мълчание. Сринал е единственото, позволяващо на семейство Макинес да продължи да съществува. Отрицанието. Ако отричаш нещо, то все едно не съществува. Едва сега той за първи път разбираше, че майката на Артър също трябва да е знаела. И е живеела в отрицание. Но след изповедта на Фин това вече е било невъзможно. А всяка алтернатива е била немислима.
Гигс обходи с очи ужасените лица наоколо, озарени от отблясъците на огъня.
– В онази нощ – продължи – ние извършихме своя съд над него. Съд на равни. И го намерихме виновен. Прогонихме го от черната къща. Наказанието му бе да живее вън, на скалата, през двете седмици, докато сме тук. Щяхме да му оставяме храна край каменните пирамиди и да го вземем обратно с нас, щом ловът приключи. И той никога повече нямаше да посегне на момчетата.