Фин освободи Фионлах от въжето и го поведе назад през скалите към черната къща. Няколко мъже дойдоха да ги пресрещнат и наметнаха младежа с одеяла. Той още не бе проговорил, но състоянието му ясно си личеше по изпитото пепеляво лице. На сто метра под тях, в тесния проток, екипажът на „Пърпъл Айл“ наблюдаваше ставащото от палубата, а някъде от югозапад вятърът носеше шум от вертолетни перки.
Хеликоптерът се спусна към площадката за кацане до фара, разгонвайки безбройни ята морски птици – и той самият като голяма червено-бяла птица, изпълваща с рев небесата. На борда отстрани ясно личеше надписът „Брегова охрана“, изписан с черни букви. Вратата се плъзна назад и от търбуха му се изсипаха униформени и цивилни полицаи. Ловците на гуга ги наблюдаваха как с препъване си проправят път през мокрите, осеяни с гнезда скали. Старши инспектор Смит водеше групата с развят зад гърба шлифер и разчорлен перчем въпреки обилното количество гел. Най-сетне успя да се добере до Фин и застана нестабилно пред него.
– Къде е Макинес?
– Закъсняхте, сър. Вече е мъртъв.
Смит наклони глава встрани и му хвърли изпълнен с подозрение поглед.
– И как точно умря?
– Скочи от скалата – отвърна Фин и като видя недоверчиво присвитите му устни, добави: – Всички присъстващи го видяха.
Застаналият встрани Гигс кимна мълчаливо. Каквото и да се напишеше в полицейския доклад, то винаги щеше да бъде само половината от истината. Цялата истина никога нямаше да напусне Скалата. Щеше да остане завинаги тук, нашепвана от вятъра сред птиците и суровите назъбени скали. Съхранена в умовете и сърцата на мъжете, присъствали на събитията в този ден. А когато и те си отидеха от този свят, щеше да я знае само Бог.
II
Роторите на вертолета пръснаха концентрични кръгове над студените стоманеносиви води на Лох Туат. После той се наклони рязко и изви на изток, за да се приземи върху бетонната площадка зад сградата на летищния терминал. Там вече се бяха събрали няколко полицейски автомобила и една линейка, а сините им проблясващи светлини се смесваха с оскъдното сияние на утрото, процеждащо се през пролуките в облаците.
Фин за сетен път погледна младежа, седнал увит в одеяла до вратата. Изражението му бе останало безстрастно през целия полет. Каквито и чувства да се вихреха в душата му, той не им даваше външен израз. Самият Фин се чувстваше изпразнен. Куха обвивка, лишена от всичко, изпълвало я някога със съдържание. През илюминатора видя Маршели, чакаща ги край линейката. До нея неловко стоеше Джордж Гън. Тя бе облечена в дълго черно палто, дънки и ботуши. Изглеждаше съвсем крехка до масивната фигура на Гън, а косите ѝ се ветрееха във въздушната струя от хеликоптера. Приличаше на онова малко момиченце, седнало до Фин в първия учебен ден, с тази разлика, че не излъчваше неговата упорита решимост. Лицето ѝ бе бледо и сковано от вестта за смъртта на Артър, вече предадена по радиото на сушата.
В дъното на кабината в мрачно мълчание седяха Гигс и Плуто. Те бяха дошли по настояване на Смит, който искаше да вземе от тях официални показания в участъка на Сторноуей. Останалите стягаха багажа на острова, готвейки се за обратното пътуване с „Пърпъл Айл“. Без плячка в трюма. За първи път от векове насам тази година на остров Луис нямаше да бъде изядена нито една гуга.
Докато воят от перките стихваше, Маршели се взираше трескаво в лицата на слизащите по стълбичката мъже. Щом зърна Фионлах, се затича и го стисна в прегръдките си така, сякаш нямаше намерение никога да го пуска. Фин застана край тях, наблюдавайки ги в безпомощна неувереност. Гън приближи, пъхна в ръката му откъснат от бележник лист и внимателно постави ръка върху рамото на Маршели.
– Трябва да отведем момчето в болницата за преглед, госпожо Макинес.
Тя неохотно пусна сина си, улови лицето му в длани и се взря в очите му, търсейки в тях може би знак, че не я мрази чак толкова много.
– Как си, Фионлах? Кажи нещо, моля те.
Но вместо към нея, той се обърна към Фин.
– Вярно ли е? Онова, което каза на баща ми на скалата?
Маршели изгледа сепнато Фин.
– Какво? Какво си му казал?
Той стискаше парчето хартия, дадено му от Гън, боейки се да надзърне какво пише в него.
– Че Фионлах е негов син.
– А така ли е?
Гърдите на младежа се повдигаха учестено от напиращия в тях гняв, сякаш смяташе, че двамата споделят някаква тайна, която не желаят да му разкрият.
– Ти беше само на няколко седмици, Фионлах – заговори първа Маршели. – Плачеше по цяла нощ. А аз имах следродилна депресия и всякаква друга депресия, за която можеш да се сетиш. – Сините ѝ очи стрелнаха за кратко Фин, сетне се зареяха встрани, връщайки се към далечното минало. – Веднъж с Артър се скарахме много лошо. Вече не помня за какво, но аз исках да го нараня. – Тя погледна отново към сина си и челото ѝ се проряза от бръчка на горчива вина. – И използвах теб. Казах му, че съм забременяла от Фин, а не от него. Думите просто сами изскочиха от устата ми. Как можех да си представя докъде ще доведат? Че един ден всичко ще свърши така? После, естествено, ми идеше да си отхапя езика. Хиляди пъти го уверявах, че съм го казала само колкото да го ядосам, но той така и не ми повярва. – Пръстите ѝ нежно погладиха бузата на младежа. – И ето че ти бе принуден да живееш с последствията.