Фин устоя на изкушението да се усмихне. Той знаеше всичко за преките пътища. Още от ранна възраст бе научил, че те лесно могат да се окажат заобиколни. Но старши инспектор Смит явно не бе стигнал до тази мъдрост, защото продължи:
– Освен ако при аутопсията не изскочи нещо неочаквано, ще взема ДНК проби от всички дееспособни мъже в Кробост, както и от всеки допълнителен заподозрян, попаднал в полезрението ни. Надали ще се окажат повече от няколко стотин души. Доста по-икономично, отколкото да ангажираме куп полицаи в разследване, точещо се седмици наред.
Смит явно принадлежеше към новата порода полицейски шефове, чиято основна грижа бе финансовата равносметка.
И все пак Фин остана учуден.
– Значи, разполагате с ДНК на убиеца?
– Така смятаме – разцъфтя в усмивка Смит. – Въпреки местните предразсъдъци в неделя пуснахме екипи от униформени да претърсят околността. Намерихме дрехите на убития в найлонова торба за смет, захвърлена в канавка на половин километър разстояние. Бяха целите изпоцапани в повръщано. И тъй като съдебният лекар бе доста уверен, че жертвата не е повръщала, следваше да предположим, че е бил убиецът. Ако и патоанатомът го потвърди, значи имаме чудесен образец от ДНК на нашия човек.
II
По цялата Чърч Стрийт, чак до пристанището, на вятъра се клатушкаха висящи кошници с цветя – смел опит да се внесе поне малко цвят в сивия живот. Магазинчетата от двете страни бяха боядисани в розово, бяло и зелено, а в дъното се виждаше кеят, с няколко вързани рибарски катера, които се издигаха и спускаха в такт с прибоя. Един слънчев лъч улови белия навес за лодки на отсрещния бряг, а после се плъзна по върховете на дърветата, растящи около замъка Люс.
– Е, как ти се стори водещият разследването? – попита Гън.
– Склонен съм да се съглася с твоята преценка – рече Фин, като се усмихна накриво.
– Мисли се за суперзвезда – продължи Гън, след като двамата се качиха в колата. – Старият ми шеф в Инвърнес обичаше да казва за такива като него, дето са си навирили носовете, че и те също трябва да си вадят краката от крачолите един по един. – Фин се засмя. Допадна му образът на старши инспектор Смит, мъчещ се да измъкне късите си крачка от панталона. – Впрочем съжалявам, че те подведох относно патолога. Нямах представа, че е на острова. Което идва да покаже доколко ме държат в курса на събитията.
– Няма проблем – махна с ръка Фин. – Познавам добре Ангъс. Свестен човек е и поне можем да разчитаме, че ще бъде на наша страна. Между другото, защо според теб самият Смит не идва на аутопсията?
– Знам ли. – Гън се бе извърнал, докато изкарваше колата на заден ход. – Нищо чудно да му прилошава.
– Надали, иначе досега да е припаднал от одеколона, с който се залива.
– Не е лъжа. Повечето трупове миришат по-добре от него.
Излязоха от Кенет Стрийт на Бейхед Стрийт, насочвайки се към северните покрайнини на града. Фин гледаше пред пътническия прозорец към детските площадки и тенис кортовете, зад които върху полегатия хълм се простираше игрището за голф. Покрай другия тротоар се редяха жилищни сгради с тесни, наблъскани едно до друго магазинчета на приземните етажи. За миг изпита усещането, че никога не си е тръгвал от острова.
– Навремето, през осемдесетте – каза, – младежите обичаха да се разкарват тук с таратайките си в събота вечер.
– Още го правят. Дефилират всеки уикенд като по часовник.
Фин се замисли какво ли безрадостно съществуване водят тези хлапета. Без почти никакви занимания, в общество, все още задушено от хватката на една мрачна религия. Сриваща се икономика, висока безработица, ширещ се алкохолизъм, процент на самоубийства далеч над средното равнище за страната. Мотивацията да се махнат навярно бе също така силна, както и преди осемнайсет години.
Някогашната провинциална лечебница, разположена на хълма над мемориала в чест на падналите във войните, бе заменена от новата и модерна болница „Уестърн Айлс“, оборудвана по-добре дори от онези в големите градове. Свърнаха по Маколи Роуд и пред тях се разкри ниският двуетажен корпус, разгърнат покрай широкия паркинг. Гън обаче го подмина и спря на служебните места близо до входа.
Професор Ангъс Уилсън ги очакваше в моргата. Очилата му бяха вдигнати над хирургическата шапка, а маската – дръпната под брадичката, разкриваше гъста като телена четка брада, прошарена със сребро. Беше препасал гумирана престилка върху зеленото медицинско облекло, а над нея носеше памучен халат с дълги ръкави. Върху масата от неръждаема стомана пред него бяха наредени найлонови ръкавели, чифт памучни ръкавици, чифт латексови ръкавици, както и плетена метална ръкавица, която слагаше на лявата си ръка, за да я предпази от случайно плъзване на скалпела. Явно изгаряше от нетърпение да започне.