– Е, смяташ ли, че има връзка с убийството от Лийт Уок? Дали говорим за един и същи човек?
Професорът вдигна очилата над челото си и дръпна надолу маската.
– Знаеш как е, Фин. Патолозите никога не ти дават еднозначен отговор. И аз нямам намерение да нарушавам традицията. – Той въздъхна и продължи. – На пръв поглед почеркът е доста сходен. И двете жертви са нападнати отзад, ударени по главата, повалени в безсъзнание и удушени. Намерени са голи, изкормени и обесени. Вярно, има различия в ъгъла и дълбочината на раната, а в този случай убиецът е бил афектиран дотолкова, че да повърне. Не знаем дали това се е случило в Единбург. По тялото нямаше следи от повръщано, дрехите така и не бяха открити. Ако си спомняш обаче, открихме друго – влакна от килим, което предполага, че жертвата е умъртвена другаде и донесена на Лийт Уок, за да бъде окачена на показ. Също така в Единбург имаше далеч по-малко кръв, тоест навярно между смъртта и изкормването е минало известно време. – Професорът се залови да затваря трупа на масата пред себе си. – Работата е там, Фин, че при толкова различни обстоятелства неизбежно ще имаме и разлики в детайлите. Така че без категорични доказателства, сочещи в едната или другата посока, е невъзможно да кажем дали извършителят е бил един и същ. От една страна, ритуалният начин на извършване може да ни наведе на подобна мисъл, но от друга – детайлите на убийството от Лийт Уок бяха толкова тиражирани от таблоидите, че ако някой пожелае да ги копира, няма да му е особено трудно.
– Но защо ще иска да го прави? – попита вече поокопитилият се Гън.
– Аз съм патолог, а не психолог – хвърли му смразяващ поглед професорът, преди да се обърне отново към Фин. – Ще взема проби от кожата и ще видим какво ще покажат токсикологичните изследвания. Но не очаквам да получим някакво по-нататъшно просветление.
III
Пътят за Барвас се виеше извън Сторноуей, оставяйки назад великолепните гледки към остров Кол, Лох Туат и Пойнт, където слънцето блестеше над залива, а разкъсаните облаци гонеха собствените си сенки над дълбоката синя вода. Напред, на северозапад, се простираха двайсет километра скучни торфени равнини, които щяха да ги отведат до малкото селище Барвас на западния бряг. Пътят през безрадостния пейзаж постепенно ставаше прав. Фин познаваше добре тези места през всички сезони и не преставаше да се диви на тяхната способност да менят облика си в рамките на месец, ден или дори минута. Мъртвият сламен цвят на зимата, килимите от нежни бели цветчета през пролетта, наситените пурпурни багри на лятото. Вдясно небето тъмнееше, някъде във вътрешността на острова валеше дъжд. Отляво то бе почти чисто и слънчевите лъчи осветяваха земята чак до хоризонта, където се виждаха бледите планински очертания на остров Харис. Фин бе забравил колко голямо е небето тук.
Пътуваха в мълчание, все още потънали в мисли за картините от клиничната посмъртна касапница, на която бяха станали свидетели в моргата. Няма по-силно напомняне за собствената тленност от това да видиш друго човешко същество, проснато голо върху масата за аутопсия.
Приблизително към средата на пътя шосето се спускаше надолу, преди да се издигне отново към билото на хълм, от който се виждаше как в далечината Атлантикът отприщва неумолимия си гняв върху податливото крайбрежие. В ниското, на стотина метра встрани от асфалта, се гушеше малка каменна къща с яркозелен ламаринен покрив. Това бе овчарска хижа, една от многото, пръснати из острова. Отдавна запустели, навремето те бяха давали подслон на пастирите, местещи стадата си из вътрешността на острова в търсене на по-добра паша. Фин бе виждал тази тук всеки понеделник, на път за училищния пансион в Сторноуей, и отново в петък, на път за дома. Беше я виждал в студ и пек, често пъти, както и днес, осветена от южното слънце и открояваща се на фона на тъмнеещите небеса на север. Тя бе ориентир, лесно разпознаваем за всеки мъж, жена или дете на острова. Но за Фин тя носеше и друг, особен смисъл и видът ѝ сега го изпълни с болка – отдавна забравена или поне заровена на тъмно място в паметта му, до което нямаше желание да се докосва отново. Но знаеше, че докато е на острова, ще има спомени от миналото, от които не ще може да избяга. Спомени, захвърлени настрана като детински и непотребни с възмъжаването му преди близо двайсет години.