Самата постройка беше същата, каквато я помнеше Фин. Зелен покрив от гофрирана ламарина, боядисани в бяло стени. Дясната ѝ страна бе открита за стихиите. Там сградата беше прорязана от тесни прозорчета, гледащи към плажа, а от лявата имаше две големи дървени врати – едната затворена, другата полуоткрехната. През втората се виждаше лодка, качена върху ремарке. Двамата пристъпиха в сумрака, където витаещият дъх на смърт се смесваше с мириса на дизелови изпарения и солена вода. Петното от кръвта на Ейнджъл все още се виждаше на пода, а върху гредата над главите им личеше дълбока резка, протрита от въжето, с което убиецът бе издигнал тялото. Звуците на вятъра и морето, макар и леко приглушени, продължаваха да ги обгръщат. През тесните прозорчета Фин забеляза, че отливът тъкмо започва – водата оставяше подир себе си тясна ивица мокър пясък.
Като се изключи кървавото петно, подът изглеждаше неестествено чист – криминалистите внимателно бяха събрали всяка прашинка от него за лабораторни изследвания. Затова пък стените бяха нашарени с безброй графити от рода на „Мърдо е педал“; „Ана обича Доналд“, както и неизбежната класика „Да го духа папата“. Всичко това се стори на Фин непоносимо потискащо и той премина в откритата част на навеса да вземе глътка свеж въздух. Тук от тавана висеше грубо изработена люлка – две дървени летви, свързани помежду си с оранжево найлоново въже, за да се получи седалка. Същото оранжево въже, с което в съседното помещение бе обесен Ейнджъл. Фин усети Гън да приближава до него и без да се обръща, попита:
– Имаш ли идея защо някой ще желае смъртта му?
– О, на него не му липсваха врагове. Вероятно сам знаеш, че има цяло поколение мъже от Кробост, които в един или друг момент са сърбали попарата на Ейнджъл Макричи или на неговия брат.
– Да, знам. – Фин се изплю на пода, сякаш дори споменът предизвикваше горчив вкус в устата му. – Аз самият съм един от тях. – Той се усмихна накриво. – Може би трябва да питаш и мен къде съм бил в събота вечер.
– Може би наистина трябва – повдигна вежда Гън.
– Имаш ли нещо против да се разходим из плажа, Джордж? Искам да си припомня старото време.
Откъм сушата ивицата граничеше с ниска ронеща се урва, не повече от десетина метра на височина. В далечния край пясъкът отстъпваше място на скали, врязали се в морето като пръсти, опитващи предпазливо температурата на водата. В самия залив на места също се подаваха островчета, едва видими над вълните. Като момче Фин бе прекарвал тук дълги часове в катерене по скалите и ловене на раци в езерцата, образувани при отлив. Сега двамата с Гън оставяха девствени следи върху гладкия пясък.
– Работата е там – започна Фин, – че да си тормозен в училище преди двайсет и пет години, надали е достатъчен мотив за убийство.
– Вярно, но изглежда, не само тормозените са му имали зъб.
– А кой друг?
– Ами като за начало срещу него има две висящи дела в Сторноуей. Едното за побой, другото за сексуално насилие. И двете все още са били на етап разследване, разбира се.
Фин остана учуден единствено от делото за побой.
– Освен ако не се е променил, откакто го познавах, Ейнджъл Макричи постоянно се биеше. Но нещата все някак се уреждаха – било с юмруци на паркинга, било с по халба бира в кръчмата. Никой не е ходил в полицията.
– О, този не беше местен. Дори не беше от островите. И нямаше съмнение, че Ейнджъл го е пребил. Просто никой от свидетелите не искаше да признае, че е видял.
– Какъв по-точно е бил?
– Някакъв природозащитник от Единбург, на име Крис Адамс. Директор по кампаниите на група, наречена „Заедно за животните“.
– Че какво е търсил тук? – изсумтя Фин. – Пазил е овцете от задевки в петък вечер?
Гън се изсмя.
– За това ще е нужно малко повече от един шибан природозащитник. – После усмивката му изчезна. – Не, той беше тук – и все още е, – за да сложи край на ежегодния поход за гуга.
Фин чак подсвирна от удивление.
– О, боже.
Той не се бе сещал за тази традиция от години. „Гуга“ бе келтската дума за млад бял рибояд – птица, която мъжете от Кробост ловяха всеки август по време на двуседмично пътешествие до островче, разположено на деветдесет километра североизточно от Луис. Наричаха го Скер, което ще рече просто „Скалата“. Стотина метра назъбени, брулени от бурите камънаци, подаващи се над северния океан. Гъсто покривани всяка година от гнездящи рибояди и техните малки. Това бе една от най-значимите колонии в света, а жителите на Нес я посещаваха вече четиристотин години като на поклонение, пресичаха страховитото море в открити лодки, за да се върнат с ценната плячка. От известно време ходеха с траулер – дузина мъже от Кробост, последното село, останало в Нес, за да поддържа традицията. Две седмици живееха там, катереха се по скалите във всякакво време, рискуваха да си счупят вратовете, само и само да се докопат до младите птици в гнездата. В началото пътешествието се извършвало по необходимост, за да се изхранят гладните гърла. Сега гугата бе деликатес, ползващ се с огромно търсене из целия остров. Но уловът бе ограничен до две хиляди бройки с акт на парламента – специално изключение, вписано в Закона за защита на птиците и прието от Камарата на общините през 1954 година. Така че понастоящем се искаше доста добър късмет или добри връзки, за да може едно семейство да вкуси от рядкото лакомство.